Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Да беснея? — възкликнах наистина гръмко, забравила, че трябва да говоря тихо.
— Виждам го — заяви той. — Огънят в теб отново се разгоря — иска ти се да разкъсаш някой стригой. Именно това те прави толкова смъртоносна в битките. Но сега не водим битка. Пазителите разполагат с цялата информация, която им е необходима. След това ще направят правилния избор. От теб се иска само да бъдеш търпелива.
Част от това, което ми каза, беше вярно. При подготовката на събранието разчитахме на цялата информация, с която вече разполагахме, както и извършените в последния момент допълнителни разследвания. Проучванията разкриха, че преди няколко години един от учителите морои е водил клас по геология и е съставил карти на пещерите, които ни предоставиха всички необходими сведения. Входът към тях се намираше на осем километра от задните граници на Академията. Най-дългата подземна камера в тях имаше дължина около километър и половина, а най-далечният край достигаше на трийсет и два километра от черния коларски път. По всичко личеше, че преминаването през тази пресечена местност не е затруднила много стригоите.
Но въпреки уверенията на Дмитрий не бях сигурна, че пазителите ще направят правилния избор. Минути преди началото на събранието се обърнах към майка ми.
— Моля те — казах й, — трябва да го направим.
Тя ме изгледа изпитателно.
— Ако ще има спасителна мисия, не казвай „ние“, защото ти няма да участваш.
— Защо? Да не би да има достатъчно пазители и да няма значение колко загинаха в битката? — Тя трепна. — Знаеш, че мога да помогна. Знаеш на какво съм способна. Остава само седмица до рождения ми ден и няколко месеца до дипломирането ми. Смяташ ли, че дотогава ще се случи някакво чудо? Да, остава ми да науча още неща, но мисля, че и сега ще съм голяма подкрепа. Вие, пазителите, се нуждаете от колкото може повече помощници, а тук има новаци в изобилие, готови да помагат. Вземете Кристиан и ще бъдем непобедими.
— Не — бързо изрече тя. — Не и него. Изобщо не трябваше да въвличаш морой в битката, да не говорим за някой толкова млад като него.
— Но ти видя на какво е способен.
Тя не оспори това. Видях как на лицето й се изписа нерешителност. Погледна часовника си и въздъхна.
— Остави ме да проверя нещо.
Не знаех къде отиде, но се появи на събранието с петнайсет минути закъснение. Дотогава Албърта вече бе успяла накратко да запознае пазителите с това, което знаехме. Слава богу, пропусна подробностите откъде бяхме разбрали, че врагът се спотайва в пещерите, така че не се наложи да губим време, докато обясняваме намесата на загадъчен призрак. По-подробно бе описанието на разположението на пещерите. Бяха зададени много въпроси. Накрая дойде времето да се вземе решение.
Цялата настръхнах. Досега схватките ни със стригоите винаги се основаваха на стратегията на защитата. Ние се биехме само след като сме били нападнати. Всички досегашни аргументи в полза на офанзивата никога не бяха успели да се наложат. Очаквах същото и сега.
Само че не стана така.
Един по един пазителите се изправяха и даваха подкрепата си за спасителната мисия. Видях в очите им огъня, за който ми беше говорил Дмитрий. Всички бяха готови за битка. Те я желаеха. Стригоите бяха стигнали прекалено далеч. В нашия свят имаше много малко места, където бяхме в безопасност: кралският двор и академиите. Мороите изпращаха децата си на места като „Св. Владимир“, защото там бяха защитени. Сега тази сигурност бе разклатена и ние не можехме да се примирим, особено след като съществуваше вероятност да спасим живота на отвлечените. В гърдите ми се надигна изгарящо желание за победа.
— Добре тогава — каза Албърта, като се огледа. Мисля, че и тя беше изненадана като мен, макар че също подкрепяше идеята за спасителна мисия. — Ще планираме всички подробности и ще тръгнем към пещерите. Все още разполагаме с около девет часа дневна светлина, преди те да могат да се махнат от там.
— Почакайте — обади се майка ми, като се изправи. Всички погледи се насочиха към нея, но тя дори не трепна. Излъчваше страст и компетентност и аз моментално се почувствах горда. — Струва ми се, че има още нещо, което трябва да обсъдим. Мисля, че трябва да позволим на някои от учениците от горните класове да дойдат с нас.