Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Оттук са влезли, нали? Където първо са били разрушени защитните пръстени?
Мейсън пак кимна. После вдигна пръст и без да докосва картата, очерта маршрут през горите, заобикалящ края на една невисока планина. Продължи още доста нататък, за да стигне до едва забележим на картата черен коларски път, който след много километри нататък стигаше до голямата междущатска магистрала. Проследих с поглед накъде сочеше и внезапно се усъмних в идеята да го използвам като водач.
— Не, това не е възможно — възразих му. — Не може да са там. Сред тези гъсти гори по склоновете няма никакви пътища. Те са били принудени да ходят пеша. А разстоянието от Академията до коларския път не е малко. Не са разполагали с достатъчно време. Трябвало е да се скрият от дневната светлина.
Мейсън поклати глава — очевидно в знак на несъгласие с мен — и отново проследи същия маршрут, при това и напред, и назад. Конкретно се спря върху едно място, което се намираше не много далеч от оградата на Академията. Или поне на тази карта не изглеждаше далече. Картата обаче не беше много подробна и аз можех само да предполагам, че се намира на няколко километра оттук. Мейсън задържа пръста си там, погледна ме и сетне отново сведе очи надолу.
— Не могат сега да са там — пак му възразих. — Това е навън, на открито. Може да са проникнали отзад, но трябва да са се изтеглили откъм предната страна на кампуса, за да използват някакви коли за бягството си.
Мейсън само поклати глава.
Измъчена, погледнах към Дмитрий. Усещах как времето ни за престой извън оградата изтича, а странното твърдение на Мейсън, че стригоите са само на няколко километра оттук, на открито при дневна светлина, ме ядосваше. Нали лесно се ядосвах. Искрено се съмнявах те да са разпънали палатки и да са си устроили лагер на открито.
— Има ли там сгради или нещо подобно? — настоятелно попитах, като притиснах пръста си към мястото, посочено от Мейсън. — Той каза, че са се оттеглили по този път. Но няма как да са могли да стигнат далече преди изгрев-слънце. Освен това твърди, че са още тук, на това място. Дмитрий присви замислено очи.
— Тази местност не ми е позната. — Взе картата и я отнесе до другите пазители, за да проверят и те. Докато мъжете разговаряха край оградата, аз отново погледнах към Мейсън.
— Дано да си прав за това — предупредих го аз.
Той кимна.
— А ти… видя ли ги? Стригоите и пленниците им?
Той кимна отново.
— Еди още ли е жив?
Пак кимна. Дмитрий се върна при мен.
— Роуз… — В гласа му се прокрадна странна нотка, докато разтваряше картата, сякаш сам не можеше да повярва на това, което ми казваше: — Стивън току-що ми каза, че точно там има пещери, в подножието на планината.
Погледнах Дмитрий в очите. Сигурно в този миг съм изглеждала не по-малко смаяна от него.
— И те са достатъчно големи, за да…
— Достатъчно големи, за да ги използват стригоите да се скрият до падането на нощта? — Дмитрий кимна. — Да. И се намират само на осем километра оттук.
Глава 26
Направо не беше за вярване. Стригоите бяха съвсем наблизо и изчакваха падането на нощта, за да довършат бягството си. Очевидно сред невъобразимия хаос при нападението някои стригои бяха прикрили следите си, докато другите се бяха постарали да създадат впечатлението, че напускат кампуса през няколкото пробойни места в оградата. Загрижени за последиците, никой не се бе замислил за това. Защитните пръстени бяха възстановени. Що се отнасяше до нас, имаше значение само това, че стригоите си бяха отишли.
Сега бяхме изправени пред странна ситуация. При нормални обстоятелства — не че такава масивна атака на стригой беше нещо нормално — ние никога не бихме ги преследвали. Отвлечените от стригоите обикновено се смятаха за мъртви и както бе изтъкнала майка ми, пазителите много рядко знаеха къде да търсят стригоите. Този път обаче знаехме. По същество стригоите бяха попаднали в капан. Това представляваше доста интересна дилема.
Е, поне за мен не беше дилема. Честно казано, не можех да си обясня защо веднага не потеглихме към пещерите, за да изгоним стригоите оттам и да проверим за оцелели. Двамата с Дмитрий забързахме обратно, нетърпеливи да съобщим какво бяхме научили, но трябваше да изчакаме, докато всичките пазители се съберат.
— Не ги прекъсвай — предупреди ме Дмитрий, малко преди да влезем в залата, където щеше да се реши какви ще бъдат следващите ни действия. Спряхме се край вратата и се заслушахме в приглушените гласове. — Разбирам какво чувстваш. Зная какво искаш да направиш. Но няма да наложиш волята си, ако се разбеснееш.