Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Поне този път бе получил предупреждение. Един репортер от „Уошингтън Поуст“ се бе обадил в офиса, откъдето го бяха насочили към почитаемия Зак Батъл. Репортерът го бе открил и бе получил стандартен отговор. После Батъл се бе обадил на Клей и му бе предал разговора.
Статията се появи в раздела с градската хроника, на трета страница, което все пак беше приятна изненада след месеците на хвалебствия и впоследствие скандали на първа. Понеже почиваше на оскъдни факти, а трябваше все пак да се запълни с нещо, бяха поместили голяма снимка на Клей. Заглавието гласеше: КРАЛЯТ НА ИСКОВЕТЕ РАЗПИТВАН ОТ КТЦК. В текста навсякъде се използваше изразът: „Според неназовани източници…“ Имаше няколко цитата от Зак, всеки от които караше Клей да изглежда все по-виновен. Докато четеше статията, си спомни колко пъти бе наблюдавал Зак да повтаря едно и също действие — да отрича, да увърта, да обещава енергична защита на своя клиент, който обикновено се оказваше някой от най-големите мошеници във Вашингтон. Колкото по-голям, толкова по-бързо притичваше до офисите на Зак Батъл, помисли си Клей, като за пръв път от началото на тази история се усъмни, че може би се е обърнал към неподходящия адвокат.
Прочете статията вкъщи, където — слава Богу! — беше сам, понеже Ридли бе решила да прекара ден — два в новия си апартамент (на който Клей плащаше наема). Тя държеше на личната си свобода и затова живееше на две места, в неговата къща и в самостоятелен апартамент, и понеже старият й беше тесен, Клей се бе съгласил да я премести в по-голям и по-хубав. В действителност личната й свобода изискваше и трето жилище — вилата на Сейнт Барт, която тя все по-често наричаше „нашата вила“.
Не че Ридли четеше вестници. Тя на практика не знаеше почти нищо за проблемите на Клей. Единственото, което я занимаваше напоследък, бе да харчи парите му, без много-много да се пита как точно ги печели. Дори и да бе видяла статията на трета страница, с нищо не се издаде. Нито пък той.
Докато поредният непоносим ден се влачеше покрай него, Клей си даде сметка колко малко хора бяха показали, че знаят за тази статия. Един състудент от факултета му се бе обадил, за да му даде кураж, и това беше всичко. Той се зарадва на обаждането, макар то да не му помогна много. Къде бяха останалите му приятели?
Макар с всички сили да си го забраняваше, Клей не можеше да не мисли за Ребека и семейство Ван Хорн. Само допреди няколко седмици те със сигурност бяха болни от завист и злоба, когато той бе коронясан като новия Крал на исковете. Какво ли си казваха сега? Не ме интересува, повтаряше си Клей. Но ако наистина не го интересуваше, защо не успяваше да ги прогони от мислите си?
Полет Тълос се отби по обяд и нейната поява повдигна духа му. Изглеждаше страхотно — излишните килограми бяха стопени, гардеробът й бе изцяло подновен. През последните месеци Полет обикаляше Европа, докато очакваше съдебното решение за развода. Слуховете за Клей обаче я бяха застигнали и тя се безпокоеше за него. По време на продължителния обяд, за който тя настоя да плати, стана ясно, че Полет се безпокои и за себе си. Нейният собствен дял от делото „Дайлофт“ беше малко над десет милиона и тя се поинтересува дали с нещо не е уязвима. Клей я увери, че не е. По време на споразумението тя не беше съдружник във фирмата, а само сътрудник. На всички съдебни документи фигурираше името на Клей.
— Ти постъпи умно — каза й той. — Взе парите и избяга.
— Чувствам се гузна.
— Няма защо. Грешките са мои, не твои.
Макар че дайлофта щеше да му струва скъпо — досега поне двайсет от бившите му клиенти вече се бяха записали в груповия иск на Уоршо, — той все още много разчиташе на максатила. При двайсет и пет хиляди регистрирани случая хонорарите щяха да са огромни.
— Сега може да се поизтормозя малко, но скоро нещата ще се оправят. До една година отново ще се зарина в пари.
— А федералните?
— Нищо не могат да ми направят.
Полет явно му повярва и не скри облекчението си. Де да можех и аз да си повярвам, помисли си Клей, докато се хранеха.
Третата им среща щеше да бъде и последна, макар че нито Клей, нито който и да било друг от неговата страна на масата не го знаеше. Джоуел Хана бе довел братовчед си Маркъс, президента на компанията, вместо адвоката Бабкок. Както обикновено срещу тях се бе разположила малка армия, а точно по средата седеше мистър Картър — Кралят на исковете.
След кратка размяна на любезности Джоуел обяви:
— Успяхме да открием още осемнайсет жилища, които трябва да се добавят към списъка. С това стават деветстотин и четирийсет. Убедени сме, че други няма.