Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Тогава Маркъс Хана каза:
— Е, в такъв случай да тръгваме.
Той и неговият братовчед събраха книжата си от масата и напуснаха залата, без да кажат повече дума. Клей също се врътна и излезе, колкото да покаже на хората си, че нищо не е в състояние да го уплаши.
Два часа по-късно, във Фирменото отделение към Източния съдебен окръг на щата Пенсилвания, циментовата компания „Хана“ подаде молба за обявяване в несъстоятелност съгласно Глава 11, с което поиска закрила от своите кредитори, най-големите от които бяха ищците по груповия иск, заведен от юридическа фирма „Дж. Клей Картър II“ със седалище във Вашингтон, окръг Колумбия.
Очевидно поне един от братята Хана разбираше важността на подхвърлената информация като средство за въздействие срещу противника. Във вестник „Балтимор Прес“ излезе дълга статия за фалита на компанията и непосредствената реакция на собствениците на жилища. Статията изобилстваше със стряскащо точни подробности, които някой твърде информиран източник бе подшушнал на репортера. Компанията била предложила по 17 000 долара на ищец, докато по най-щедри изчисления ремонтът на едно жилище щял да струва около 15 000 долара. Делото можело да се реши справедливо, ако не бил въпросът за адвокатските хонорари. Още от самото начало на преговорите „Хана“ била поела цялата отговорност, готова била да вземе големи заеми, само и само да обезщети пострадалите, и така нататък.
Ищците били изключително недоволни. При една разходка до предградията репортерът на вестника се бил натъкнал на тяхно импровизирано събрание в някакъв гараж. Хората го поканили да види жилищата им, за да се убеди сам в размера на щетите. По пътя той записал следните коментари:
„Трябваше да преговаряме директно с фирмата!“
„От «Хана» бяха изпратили хора да ни платят обезщетения много преди този адвокат да се намеси.“
„Един предприемач, с когото се съветвах, ми каза, че е готов да направи ремонта за единайсет хиляди. А сега какво, отказахме седемнайсет?! Нищо не разбирам.“
„Не го познавам този адвокат.“
„Дори не знаех, че съм ищец по групов иск, докато не го подадоха.“
„Нямах желание «Хана» да фалира.“
„Аз също. Те се оказаха свестни хора, искаха да ни помогнат.“
„Не можем ли да го осъдим тоя адвокат?“
„Опитах се да му се обадя, но телефоните му все дават заето.“
После репортерът се бе почувствал длъжен да поразкаже това-онова за въпросния Клей Картър, като, разбира се, бе започнал със случая „Дайлофт“. По-нататък нещата загрубяваха съвсем. Статията бе илюстрирана с три снимки: една на собственик на жилище, който сочи падащата стена; втората — на събранието на измамените собственици в гаража; и третата — на самия Клей със смокинг, придружен от Ридли в елегантна рокля, на вечерята в Белия дом. Тя изглеждаше ослепително; той също беше красив мъж, макар в контекста на публикацията да не будеха особено възхищение като двойка. Доста евтин трик. Текстът под снимката гласеше: „Мистър Картър, заснет на вечеря в Белия дом, не бе открит за коментар.“
Разбира се, че няма да ме откриете лесно, помисли си Клей.
Така започна още един ден в офиса на Дж. Клей Картър II. Телефоните звъняха непрекъснато, понеже раздразнените клиенти имаха нужда да си го изкарат на някого. Сътрудници се събираха на групички и обсъждаха шансовете на фирмата да оцелее. Всички коментираха решенията на шефа, който седеше заключен в кабинета си. Нямаше нови дела, ако не се смятаха купищата папки по случая „Максатил“, но и с тях не знаеха какво да правят, понеже от „Гофман“ не отговаряха на обажданията им.
Из целия окръг Колумбия името на Клей Картър бе станало за посмешище, но той го осъзна едва с появяването на статията в „Балтимор Прес“. Всичко обаче бе започнало много по-рано, с публикациите по случая „Дайлофт“ в „Уолстрийт Джърнъл“. Те предизвикаха разпращането на разни факсове из града, та всички, които познаваха Клей — било от колежа, Юридическия факултет, покрай баща му или от СОЗ — да бъдат поставени в течение на последните новини. После атаката набра скорост, когато класацията на „Америкън Атърни“ го нареди на осмо място по доходи в страната — тогава последваха нови факсове и имейли, нови клюки, шегички и пикантерии по негов адрес. Популярността му нарасна още повече, когато Хелън Уоршо заведе своя гнусен иск. Тогава някой анонимен безделник, скрит в бърлогата си някъде в града, му измисли прякора „Кралят на дрисковете“, илюстриран с недодялана карикатура на Клей по гащета, смъкнати до глезените, гледащ жално и виновно. Клей се превърна в литературен герой.