Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
* * *
Вече от месеци Адриа не беше стъпвал у дома. Сега апартаментът му изглеждаше по-тих от всякога. С голямо усилие влязох в спалнята на родителите си. Винаги в полумрак; леглото беше неоправено, а дюшекът стоеше изправен, гардеробът, тоалетката, огледалото, всичко точно както си е било през целия ми живот, но без баща ми с неговото лошо настроение и без майка с нейните мълчания.
Лола Чика, седнала на масата в кухнята, гледаше в празното пространство, все още с тъмните траурни дрехи. Без да я попита, Адриа затърси из шкафовете, докато успя да събере каквото е нужно, за да направи чай. Толкова съкрушена беше Лола Чика, че не стана, нито каза остави, момче, кажи ми какво искаш и аз ще го приготвя. Не, Лола Чика гледаше стената и безкрайността отвъд нея.
– Пийни, ще ти дойде добре.
Лола Чика взе механично чашата и отпи една глътка. Стори ми се, че не съзнаваше какво прави. Тихо излязох от кухнята с болката на Лола Чика, настанила се на мястото на моята липсваща болка за смъртта на майка. Адриа беше тъжен, да, но болката не можеше да го завладее напълно и това го караше да се чувства зле; така както след смъртта на баща си позволи на страховете и най-вече на мисълта за голямата вина да изпълнят сърцето му, сега се усещаше чужд на тази също неочаквана смърт, сякаш изобщо не го засягаше. Вдигна щорите на балкона в столовата, за да влезе дневната светлина. Картината на Уржел на стената с бюфета пое светлината от балкона съвсем естествено, сякаш струеше от самата нея. Камбанарията на манастира „Санта Мария де Жери“ в Сал блестеше, осветена от следобедното червеникаво слънце. Триетажната камбанария с пет камбани, която беше разглеждал безброй пъти, която му беше помагала да мечтае през дългите и скучни неделни следобеди. По средата на моста се спря очарован да я погледа. Никога не беше виждал такава камбанария и разбра защо му бяха казали, че манастирът, където сега пристигаше, е бил доскоро богат и силен благодарение на солниците. За да я наблюдава свободно, трябваше да си свали качулката и голямото му благородно чело се освети като камбанарията от слънцето, което се скриваше зад Треспуй. В този вечерен час монасите сигурно вече са започнали да вечерят, прецени той.
Поклонникът беше приет, след като се убедиха, че не е шпионин на графа, с бенедиктинско гостоприемство, скромно, без суетене, но практично. Влезе направо в трапезарията, където общността мълчаливо ядеше оскъдната вечеря и слушаше на доста неправилен латински за праведния живот на свети От, епископ на Уржел, който, както се разбра веднага, е бил погребан в самия манастир „Санта Мария“. Тъгата по лицата на трийсетте монаси може би изразяваше жалбата по онези по-щастливи дни.
Рано сутринта на другия ден, още по тъмно, двама монаси поеха по пътя на север, който след два дни щеше да ги заведе до „Сант Пере Бургалски“, за да вземат Светото ковчеже, о, мъка безкрайна, защото смъртта беше оставила без монаси малкия манастир, кацнал над същата река, както „Санта Мария“.
– Какъв е поводът на вашето пътуване? – попита от любезност след постната вечеря отецът приор на „Сал“, разхождайки се из двора, който никак не пазеше от студения северен вятър, спускащ се по пролома на река Ногера.
– Търся един ваш брат.
– От тази общност?
– Да, отче. Нося му лично послание, от семейството.
– А кой е, за да го повикам?
– Брат Микел от Сускеда.
– Нямаме нито един монах с това име, господине.
Като забеляза, че гостът потрепера, направи жест, сякаш се извиняваше, и каза тази пролет се оказа много хладна, господине.
– Брат Микел от Сускеда, който известно време е принадлежал към ордена на свети Доминик.
– Уверявам ви, че няма такъв, господине. А какво послание желаете да му предадете?
Благородният брат Николау Еймерик, главен инквизитор на кралство Арагон, на кралство Валенсия и Майорка и на княжество Каталония, лежеше на смъртно легло в своя манастир в Жирона; над него бдяха двама близнаци, и двамата братя миряни, които облекчаваха високата му температура с влажна кърпа и молитвен шепот. Болният се надигна, като чу, че вратата се отваря. Личеше, че му е трудно да напряга слабото зрение, което му беше останало.
– Рамон де Ноля? – Тревожно: – Вие ли сте?
– Да, Ваше Превъзходителство – отвърна благородникът, покланяйки се почтително пред леглото.
– Оставете ни сами.
– Но Ваше Превъзходителство! – протестираха двамата братя в един глас.
– Казах да ни оставите сами – избухна все още със страховита енергичност, но без да вика, тъй като нямаше сили. Двамата братя напуснаха огорчени стаята, без да гъкнат. Еймерик, полуседнал на леглото, погледна благородника.