Прагът на вечността [bg]

— Какво е това, по дяволите? — обърна се той към хората си. Започна да чете: — „В отговор на ускорената кампания по изграждането на ракетни площадки в Куба, се очакват незабавни ответни действия от страна на президента Кенеди… — и той вдигна показалец във въздуха — … според източници, близки до главния прокурор“. — Боби се огледа. — Кой се е разприказвал?

— Ох, мамицата му — продума Джордж.

Всички го погледнаха.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Джордж? — попита Боби.

Джордж искаше да потъне в земята.

— Съжалявам. Единственото, което направих, беше да цитирам речта на президента, където се казваше, че карантината е само началото.

— Не можеш да казваш такива неща на репортери! Дал си им чисто нова история.

— Божичко, вече го знам.

— И си засилил кризата тъкмо когато всички се опитваме да успокоим нещата. Следващата история ще се занимава с въпроса какви действия има предвид президентът. После, ако не направи нищо, ще кажат, че се колебае.

— Да, сър.

— Защо въобще си разговарял с този репортер?

— Представиха ми го в Белия дом и той вървя по Пенсилвания авеню с мен.

Денис Уилсън попита Боби:

— Това репортаж на „Ройтерс“ ли е?

— Да. Защо?

— Вероятно е написан от Лий Монтгомъри.

Джордж изстена на ум. Знаеше какво следва. Уилсън преднамерено правеше така, че инцидентът да изглежда още по-лош.

— Какво те кара да кажеш това, Денис? — попита Боби.

Уилсън се позабави, затова Джордж отговори на въпроса.

— Монтгомъри е негър.

— Ти затова ли разговаря с него, Джордж? — продължи Боби.

— Май не исках да му кажа да се разкара.

— Следващия път му кажи точно това. На него и на всеки друг репортер, който се опитва да измъкне някаква история от теб, независимо какъв цвят е.

Джордж с облекчение чу думите „следващия път“. Това означаваше, че няма да го уволнят.

— Благодаря. Ще го запомня.

— И добре ще направиш — отвърна Боби и влезе в кабинета си.

— Размина ти се — рече Уилсън. — Късметлия си ти.

— Аха — съгласи се Джордж и додаде саркастично: — Благодаря ти за помощта, Денис.

Всички се върнаха към задълженията си. Джордж направо не можеше да повярва какво е направил. Непреднамерено и той беше налял масло в огъня.

Все още се чувстваше потиснат, когато получи телефонно обаждане от Атланта.

— Здрасти, Джордж. Верина Марканд е.

Гласът й го ободри.

— Как си?

— Притеснена.

— И ти, и целият свят.

— Доктор Кинг ме помоли да ти се обадя да попитам какво става.

— Навярно вие знаете колкото нас — отговори Джордж. Още го болеше от конското на Боби и нямаше да рискува пак да прояви непредпазливост. — Общо взето, всичко е във вестниците.