Прагът на вечността [bg]

— Хрушчов няма да одобри това — каза Димка.

— Напротив. Съгласи се.

Димка разбра, че е пропуснал обсъждане рано сутринта, понеже снощи беше работил до много късно. Това го поставяше в неизгодно положение. Той стана и каза на Наталия:

— Да вървим.

Излязоха от лавката. Докато чакаха асансьора, Димка каза:

— По дяволите. Трябва да променим това решение.

— Сигурна съм, че Косигин ще повдигне въпроса на днешния президиум.

— Защо не напечаташ заповедта, която планирахме, и не предложиш на Косигин да я внесе на заседанието? Аз ще опитам да смекча позицията на Хрушчов.

— Добре.

Разделиха се и Димка отиде в кабинета на Хрушчов. Генералният секретар четеше преводите на западни вестникарски статии, прикачени към оригиналите.

— Четохте ли статията на Уолтър Липман?

Липман беше либерален американски автор с постоянна колонка. Говореше се, че е близък с президента Кенеди.

— Не.

Димка още не беше прегледал вестниците.

— Липман предлага замяна — ние изтегляме нашите ракети от Куба, а те изтеглят техните от Турция. Това е послание за мен от Кенеди!

— Липман е само един журналист…

— Не, не. Той е говорител на президента.

Димка се съмняваше, че американската демокрация работи по този начин, но не каза нищо.

— Значи, ако ние предложим тази размяна, Кенеди ще приеме — продължи Хрушчов.

— Но ние вече поискахме нещо друго — обещание да не нападат Куба.

— Значи ще оставим Кенеди да гадае!

Със сигурност ще го объркаме, помисли Димка. Но това беше маниерът на Хрушчов. Защо да постоянства? Така само би облекчил живота на врага.

Димка смени темата.

— На Президиума ще се повдигнат въпроси за съобщението от Плиев. Като му даваме властта да използва ядрено оръжие…

— Не се тревожете — пренебрежително махна с ръка Хрушчов. — Американците няма да атакуват сега. Даже разговарят с генералния секретар на ООН. Те искат мир.

— Разбира се — почтително отвърна Димка. — Щом знаете, че ще стане.

— Да, да.

Водачите на Съветския съюз се събраха след няколко минути в залата на Президиума. Стените й бяха покрити с ламперия. Хрушчов откри заседанието с дълга реч, в която твърдеше, че времето за американско нападение е отминало. После повдигна въпроса за това, което наричаше „предложение на Липман“. То не се посрещна с голям ентусиазъм около дългата маса, но никой не се зае да спори с Хрушчов. Повечето хора си даваха сметка, че един вожд трябва да води дипломацията по свой начин.

Хрушчов беше толкова развълнуван от новата идея, че продиктува на място писмото си до Кенеди, а останалите слушаха. После нареди писмото да бъде прочетено по „Радио Москва“. Така американското посолство можеше да го препрати във Вашингтон без отнемащата толкова време процедура по шифроването.

Най-сетне Косигин повдигна въпроса за телеграмата на Плиев. Твърдеше, че контролът върху ядрените оръжия трябва да остане в Москва, и прочете приготвената от Димка и Наталия заповед.