Прагът на вечността [bg]

— Не забравяй, че има тържество за дядо ти днес — напомни Аня.

Беше рожденият ден на Григорий — навършваше седемдесет и четири.

Щеше да има голямо угощение в неговото жилище. Димка беше обещал да доведе Нина. Планираха да изненадат всички като обявят годежа си.

Но ако американците нападнеха Куба, нямаше да има никакво тържество.

Димка тъкмо тръгваше, когато Аня го спря.

— Кажи ми истината. Какво ще стане?

Димка я прегърна.

— Съжалявам, майко, не знам.

— Сестра ти е в Куба.

— Знам.

— Точно на огневата линия.

— Американците имат междуконтинентални ракети, майко. Всички сме на огневата линия.

Аня го прегърна, после се извърна от него.

Димка отиде в Кремъл с мотоциклета. Когато влезе в сградата на Президиума, Наталия го очакваше в лавката. Също като Димка, тя се беше облякла набързо и изглеждаше малко раздърпана. Рошавата й коса падаше върху лицето по начин, който Димка намираше очарователен. Трябва да престана да мисля така, каза си той: ще постъпя правилно, ще се оженя за Нина и ще отгледаме нашето дете.

Питаше се какво ли ще отговори Наталия, когато й съобщи това.

Но сега не беше моментът. Димка измъкна от джоба си резена ръжен хляб.

— Да можех да взема и малко чай — рече той. Вратите на лавката бяха отворени, но още не обслужваха.

— Чувала съм, че ресторантите в Америка отварят, когато хората искат да се хранят, а не когато персоналът иска да работи — подхвърли Наталия. — Вярно ли е според тебе?

— Може би е само пропаганда — отговори Димка и седна.

— Нека да подготвим отговор за Плиев — каза Наталия и отвори бележник.

Докато дъвчеше, Димка се съсредоточи върху въпроса.

— Президиумът трябва да забрани на Плиев да използва ядрени оръдия без изрична заповед от Москва.

— По-скоро бих му забранила дори да монтира бойните глави на ракетите. Така не могат да ги изстрелят по случайност.

— Правилна мисъл.

Влезе Евгений Филипов. Носеше кафяв пуловер под сиво сако от костюм.

— Добро утро, Филипов — поздрави Димка. — Идвате да ми се извините ли?

— За какво?

— Обвинихте ме, че съм допуснал разкриването на тайната за нашите кубински ракети. Дори казахте, че би трябвало да ме арестуват. Сега знаем, че ракетите са били фотографирани от шпионски самолет на ЦРУ. Очевидно ми дължите най-раболепно извинение.

— Не ставайте смешен — изрепчи се Филипов. — Не мислехме, че техните фотографии от голяма височина могат да покажат нещо толкова малко като ракета. Какво кроите вие двамата?

Наталия му каза истината.

— Обсъждаме тазсутрешната мълния от Плиев.

— Вече разговарях с другаря Малиновски за нея — отвърна Филипов. Той работеше за министъра на отбраната. — Той е съгласен с Плиев.