Измамна светлина [bg]

Разтърка очи. След всяка нова рецензия трябваше да си припомня защо е в архива. Трябваше да си представи Лилиан Дайсън, просната върху меката зелена трева в двора на Клара и Питър. Жена, която нямаше да остарее повече от това. Жена, застинала завинаги точно там. В красивата и спокойна градина. Защото някой бе решил да отнеме живота й.

Макар че, след като прочете всички тези отвратителни рецензии, Лакост се изкуши лично да й удари една полицейска палка. Чувстваше се мръсна, все едно някой я бе залял с купчина merde[84].

Ала без значение дали Лилиан Дайсън е била добър човек, или не, полицайката бе твърдо решена да открие убиеца й. Колкото повече четеше, толкова повече се засилваше убеждението й, че някой се крие тук. Във вестникарската морга. В микрофиша. Началото на това убийство бе поставено тъй отдавна, че съществуваше единствено върху лента с файлове, видими през прашния обектив на прожекционния апарат. Остаряла технология, съхраняваща запис на убийство. Или поне раждането на една смърт. Началото на един край. Старо събитие, все още прясно и живо в нечие съзнание.

Не, не прясно. Гнило. Старо и толкова гнило, че плътта му се разкапваше.

А полицай Лакост знаеше, че ако търси достатъчно дълго и достатъчно упорито, ще открие убиеца.

Следващия един час, докато слънцето се издигаше над хоризонта и хората се надигаха от леглата си, главен инспектор Гамаш прекара в работа. Когато се измори, свали очилата си за четене, разтърка лице с длани, облегна се на стола и погледна към листовете, забодени по стените на старата железопътна гара.

Листове с отговори на въпросите им, изписани с удебелен червен маркер, като следи от кръв, водещи към убиец.

Погледна и снимките. По-точно две от тях. Едната му бяха дали господин и госпожа Дайсън, на нея Лилиан бе жива. Усмихната.

Другата бе заснета от съдебния фотограф. На нея бе мъртвата Лилиан.

Арман Гамаш се замисли за двата образа. Живата и мъртвата Лилиан. Но не само. За щастливата и трезва Лилиан. Онази, която Сюзан твърдеше, че познава. Коренно различна от озлобената жена, която Клара си спомняше.

Хората променяха ли се?

Главен инспектор Гамаш се отдръпна от компютъра. Времето за събиране на информация бе приключило. Сега бе време да се сглоби събраното.

Полицай Изабел Лакост се взираше в екрана. Четеше и препрочиташе. Имаше дори снимка към статията. Нещо, което Лилиан Дайсън като че ли пазеше за най-злобните си атаки. На снимката Лилиан и един много млад художник стояха от двете страни на картина. Младежът се усмихваше. Грееше. Сочеше към творбата като към ловен трофей. Като към нещо изключително.

А Лилиан?

Лакост завъртя копче и увеличи изображението.

Жената също се усмихваше. Самодоволно. Сякаш канеше читателя да се присъедини към смешката.