Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Виждам колко си развълнувана — каза Мамеха. — И съм много щастлива за теб. Но не му се радвай прекалено. Ще имаш други бижута, Саюри — много бижута, предполагам. Но никога не ще имаш подобна възможност. Затова отнеси рубина вкъщи и го дай на Майка.
Гледах изумително красивия скъпоценен камък и светлината, която се процеждаше от него и оцветяваше ръката ми в розово, мислех си за Майка с нейните болезнени жълти очи с червени като сурово месо краища и… и ми се струваше, че да й дам рубина е като да облека язовец в коприна. Но трябваше, разбира се, да се подчиня на Мамеха.
— Когато й го даваш, трябва да си изключително мила и да кажеш: „Майко, аз наистина нямам нужда от такъв камък и за мен би било чест, ако го приемете. Причиних ви толкова неприятности досега.“ Не казвай обаче нищо повече, защото тя ще си помисли, че я иронизираш.
По-късно, докато разтърквах туш, за да напиша благодарствено писмо на Нобу, усещах как на душата ми става все по-тягостно. Ако Мамеха ме беше помолила на нея да дам рубина, щях да го направя с радост… но на Майка! Вече се бях привързала към Нобу и съжалявах, че скъпият му подарък ще попадне в ръцете на такава жена. Знаех прекрасно, че ако рубинът беше от председателя, за нищо на света не бих го дала на когото и да било. Така или иначе, написах писмото и отидох в стаята на Майка да говоря с нея. Тя седеше в полумрака, галеше кучето си и пушеше.
— Какво искаш? — попита ме. — Тъкмо се канех да повикам да ми донесат чай.
— Съжалявам, че ви обезпокоих, но днес следобед, когато двете с Мамеха излязохме от театъра, директорът Нобу Тошикадзу ме чакаше…
— Чакаше Мамеха сан, искаш да кажеш.
— Не знам, Майко. Но той ми даде подарък. Много красиво нещо, само че аз нямам нужда от него.
Исках да кажа, че за мен ще е чест, ако тя го приеме, но Майка не ме слушаше. Остави лулата на масата и грабна кутийката от ръката ми, преди да успея да й я подам. Опитах отново да обясня, но тя обърна кутийката наопаки, изтърси рубина в мазните си пръсти и попита:
— Какво е това?
— Подаръкът от директора Нобу. Нобу Тошикадзу от електрическата компания „Ивамура“, искам да кажа.
— Мислиш, че не знам кой е Нобу Тошикадзу?
Тя стана от масата, отиде до прозореца, отвори хартиената щора и заразглежда рубина на гаснещата дневна светлина. Правеше като мен в градината на театъра — въртеше камъка и се любуваше на отблясъците, които той хвърляше. Накрая затвори щората и се върна на масата.
— Може би не си разбрала добре. Да не би той да те помоли да го дадеш на Мамеха?
— Ами и тя беше там.
Пред очите ми умът на Майка се превърна в ужасно натоварен кръстопът. Тя остави рубина на масата и захапа лулата. Всеки облак дим ми се струваше като носеща се по въздуха малка объркана мисъл. Накрая каза:
— Значи Нобу се интересува от теб, така ли?
— От известно време имам честта да се ползвам от вниманието му.
Майка отново остави лулата на масата, сякаш да даде да се разбере, че разговорът става много по-сериозен, и каза:
— Напоследък не те държа под око, както би трябвало. Ако си имаш приятел, сега е моментът да ми го кажеш.
— Никога не съм имала приятел, Майко.
Не знам дали повярва на думите ми, но ме отпрати да си вървя. Още не й бях предложила рубина така, както ми каза Мамеха. Опитах се да измисля как да върна разговора на това. Но когато погледнах към камъка на масата, тя, види се, помисли, че ще си го поискам обратно, и преди да успея да отворя уста, протегна ръка и сякаш го погълна с нея.
Ето че това най-сетне се случи един следобед само след няколко дни. Мамеха дойде в нашата окия, отведе ме в гостната и каза, че наддаването за моето мидзуаге е започнало. Сутринта била получила вест от съдържателката на „Ичирики“.
— Но моментът е наистина ужасно неподходящ — каза тя. — Днес трябва да замина за Токио. Само че ти няма да имаш нужда от мен. Ще узнаеш дали мизата нараства, защото ще започнат да се случват разни неща.
— Не разбирам. Какви неща? — попитах.
— Всякакви — отвърна тя и си тръгна, без да изпие и чаша чай.
Нямаше я три дни. Отначало сърцето ми започваше да подскача всеки път, щом дочуех някоя от прислужниците да приближава. Но минаха два дни без новини. А на третия Леля дойде и каза, че Майка ме вика в стаята си.