Последният довод на кралете [bg]

Не помнеше почти нищо от гръмките думи на върховен правозащитник Маровия, с които, предполагаемо, бяха свързани в ненарушим съюз. В главата му се въртяха само откъслечни фрази за любов и сигурност на нацията. Но дори и да не помнеше думите, виждаше ясно пръстена, който сковано беше надянал на ръката на Терез и чийто огромен кървавочервен камък сега блестеше на дългия й среден пръст. Джизал сдъвка парче превъзходно месо, но в устата му то имаше вкуса на тиня. Сега двамата с Терез бяха мъж и жена.

Баяз се оказа прав, както винаги. Хората искаха нещо грандиозно и недостижимо. И сега, въпреки че в негово лице нямаха краля, който биха искали, нямаше и капка съмнение, че Терез бе всичко онова, което може да се желае от една кралица, че и отгоре. Самата идея за Арди Уест, седнала в позлатения стол, му се стори абсурдна. И въпреки това с мисълта за нея го обзе силното чувство за вина, последвано от превъзхождаща го по сила тъга. Ще е хубаво да има някого, с когото да може да поговори. Въздъхна натъжено. Щом ще прекара живота си с тази жена, ще трябва да започнат да си говорят. И колкото по-скоро според Джизал, толкова по-добре.

— Казват, че Талинс… е най-красивият град на света.

— Така е — отвърна сдържано Терез, — но и Адуа има своите превъзходни гледки. — Тя замълча и сведе поглед към чинията си.

Джизал се покашля.

— Всичко това е… ново и трудно за привикване. — Той си позволи бегла усмивка.

Тя примигна и огледа залата.

— Така е.

— Танцувате ли?

Тя извърна плавно глава към него, а раменете й дори не помръднаха.

— Малко — отвърна.

Джизал избута назад стола си и се изправи.

— В такъв случай един танц, Ваше Величество?

— Както обичате, Ваше Величество.

Двамата се отправиха към средата на огромната зала и разговорите постепенно стихнаха. В огледалната зала настъпи гробна тишина, нарушавана единствено от почукването на токовете на лъснатите му ботуши и на тези на обувките на Терез. Джизал преглътна притеснено, когато двамата застанаха един срещу друг, заобиколени от три страни от дългите маси и легионите изискани гости, които не откъсваха очи от тях. Не можеше да си поеме дъх от напрежение. Беше изпитал същото усещане на неизвестност, на страх и вълнение при всяко излизане на арената за дуели, пред ревящите тълпи по трибуните.

Двамата стояха неподвижни като статуи, без да откъсват очи от тези на другия. Джизал вдигна едната си ръка с дланта нагоре. Тя протегна своята, но вместо да я сложи в неговата, опря опакото на дланта си в опакото на неговата и я избута нагоре, докато пръстите им не се изравниха и не се изправиха към тавана. Повдигна едва забележимо една вежда. Безмълвно предизвикателство, което нямаше как да бъде забелязано от никой в залата.