В стъклената къща

— Разбира се.

И двамата ни споходи такова облекчение заради взаимния ни отказ да разнищваме тези отдавна отминали събития — след едно толкова осезаемо отдръпване от парещата тема — че ни се струваше напълно невероятно отново да я подемем някога.

Поразтъпкахме се покрай брега. Още не бяха изчезнали следите от буйните пролетни ветрове и дъждове, тук-там се натъквахме на дървени отломки и на други отпадъци, довлечени от бурите, което придаваше на брега изоставен вид, независимо от всичките любители на пикници и слънчеви бани.

— Странно е, да, наистина е странно как се случват нещата — поде Рита. Докато бяхме потънали в собствената си тишина, аз я чувствах безнадеждно изгубена за мен, та сега тя ме изненада с този плах опит за близост. — Имам предвид как ми се наложи да свикна да живея със семейство Амхърст и всичко останало, макар сега да ми изглеждаше толкова нереално.

— Във всеки случай накрая май всичко се уреди.

— Да, и аз мисля така. Все пак всичко е наред, не зная всъщност, но поне ми се струва, че понякога в мен има двама души или нещо такова, толкова е различно всичко.

Почувствах в себе си някакво охладняване към нея, може би просто защото се съпротивлявах срещу тази интимност, въпреки че съвсем доскоро именно за това бях жадувал.

— Добре ли помниш всичко, което си преживяла? Искам да кажа, откогато започна да живееш с нас?

— Не зная. Пък и нали тогава съм била много малка. Но поне името й помня: леля Таормина. Тя беше добра. Дори по едно време вярвах, че ми е майка или нещо от този род. А после помня и леля Тереза, разбира се, още откакто пристигна в стъклената къща. Много добре си спомням как тя постепенно свикна да ми чете приказки и това-онова, макар че първия път, като пристигна да ме види, едвам я разпознах.

Обаче нейните спомени, за разлика от моите, не се оказаха заразени с тревога. Тя бе в състояние да си припомня някакво свое спокойно дори приятно детство, когато е живяла леко и нищо лошо не се е случвало.

— Сигурно съм била голяма пакостница — каза тя.

— Не. Ти наистина беше много тиха.

— Хм, звучи смешно, защото аз не го помня така. Винаги съм мислела за себе си, че съм доста шумна или нещо от този сорт, просто не зная как да ти го опиша.

Върнахме се в колата. Предложих й цигара и за няколко минути пушихме мълчаливо. Рита остана загледана навън към езерото, изпаднала в някакво необяснимо за мен непоклатимо спокойствие.

— Господи — промълви тя накрая, — спомних си времето, когато директорът на училището, господин Пиърсън, те повика в кабинета си. Тогава бях уверена, че ти ще ме изобличиш в лъжа пред него. Тогава май на всичко съм гледала по-различно от сега. — Размаха пръст във въздуха, имитирайки господин Пиърсън. — Повече никакво размотаване из коридорите, момичета! Марш по стаите! Веднага!

Опитах се да изровя от паметта си спомените от онзи ден, но си спомних единствено досадното бръмчене в главата ми от стърженето на нокти по черната дъска.