Границата

барабан. - Колко са близо?

- Все още са на безопасно разстояние. Военен кораб е. Неговото проследяващо

устройство е фокусирано върху импланта в шията ти, мистър Джерико.

- Мамка му! - избухна Дейв.

Наведе се да сграбчи ризата на Джеферсън, но този път пасторът вдигна ръце, за

да се предпази от наказанието, и изпищя мъчително, понеже нападателят му го

блъсна и удара понесоха двата му счупени пръста. Дейв сграбчи мъжа за брадата.

- Не си ни казал за това, а? Защо? Понеже все още шпионираш за тях ли?

- Той вече не е шпионин - кротко заяви Итън. – Устройството му е имплантирано,

когато са го прибрали навремето. Горгоните са си събирали хора като опитни

зайчета.

- Аха. Знам всичко за онези проклети зайчета.

- По някаква причина - продължи Итън - кралицата на горгоните смята

Джеферсън за много интересен...

Знаеше причината - любопитството към човешката анатомия - и нямаше

желание да рови по-надълбоко в темата.

- Било му е спестено превръщането в оръжие, но са му поставили устройство за

контрол и наблюдение. Вероятно е малко, с размера на топлийка според вашата

система, но е мощно. Той няма представа как другояче може да бъде използвано,

освен да му носи болка, когато не се подчинява.

- Изслушайте го... слушайте... - умоляваше Джеферсън.

- Ще ми дадете ли нож, за да го изрежа от копелето?

- Съмнявам се, че изобщо ще успееш да го намериш. Ако... извадиш късмет, нали

такъв е изразът, то пипнеш ли импланта, това вероятно ще донесе незабавна смърт и

на двама ви.

- Сигурен ли си, че ни трябва? Кълна се, че предпочитам да го изкарам навън и

да го гръмна.

- Пусни го, Дейв - каза Итън. - Независимо какъв е бил сега е на наша страна.

- Винаги съм бил. Кълна се, че...

- Затваряй си човката - изръмжа Дейв и се изкушаваше да разклати и втори зъб

на пастора, но освободи хватката си и отстъпи назад. Попита момчето: - А сега какво

ще правим?

- Продължаваме, докато още можем. Смятам, че горгоните си любопитни накъде

сме се запътили. Кралицата вероятно ще иска ди знае, защото тя несъмнено разбира,

че нямаше да излезем на открито, ако не беше жизненоважно. А и скоро ще трябва

да си потърсим гориво... - Итън положи длан на рамото на Оливия и когато тя

погледна в странните му сребърни очи, видя не студа на космоса, а топлотата на

състраданието. - Наистина съжалявам за Джей Ди и още повече че не можах да

помогна. Но той така пожела и имаше нужда да следва пътя си, независимо дали сме

съгласни с него, или не. А ние трябва да продължим веднага, щом сме в състояние.

- Искаш да кажеш, когато видя нещо през стъклото - поправи го Хана. Поне в

момента разполагаше с два фара, макар че десният гореше по-слабо от левия.

- Да, когато видиш нещо - отвърна Итън. Премина по пътеката до седалката,

която беше напуснал, но преди да стигне до нея, Ники се изправи. Сега се боеше от