Границата

към тайнствата, но миротворецът каза на Итън. че всичко ще бъде наред и вече няма

от какво да се страхува - от нищичко.

„Благодаря ти за помощта - каза му съществото. - Ти си силен и благороден.

Съществува място, където отиват героите, след като битките им приключат. И ти, и

докторът ще намерите там утеха и покой. Обещавам ти!“

„Добре съм - отвърна момчето. - Малко ме е страх, но съм добре.“

„Сега ще освободя духа ти. Онова, което остава да се извърши, ще трябва да сторя

с пълна власт над това тяло. Нали разбираш?“

„Да, но... нима никога няма да узная за Уайт Меншън?“

„Ще узнаеш - отвърна съществото. - И двамата ще разберете. Отново... държа на

обещанието си.“

Момчето понечи да отговори, да каже, че разбира, че обещанието ще бъде

спазено, но в същото време знаеше, че няма нужда да го изрича... и след това заспа

точно като в топло легло в студена зимна нощ, когато знаеш, че при събуждането до

теб ще има някого да те обича и да ти каже добро утро в прекрасния нов ден.

- Предполагам, че тук е достатъчно далеч - каза докторът, надвиквайки бурята.

- Да.

- Ще ми се да знаех какво си всъщност. Как изглеждаш там, вътре.

- Би се изненадал - каза съществото.

- Всичко наред ли ще бъде? - попита Джей Ди, пазейки равновесие под поройния

дъжд. - Ще преживеем ли това приключение?

- Така се надявам.

- Аз също - кимна Джей Ди. - Защити ги, ако можеш!

- Мога.

- Сбогом тогава. Остави ме да свърша с тази работа, преди да се удавя.

Ръката на хлапето стисна за момент рамото на Джей Ди, за да му вдъхне

увереност.

- Спечели голямото ми уважение - заяви миротворецът. - Сбогом, приятелю!

Нямаше какво повече да си кажат, така че той се обърна и се отдалечи.

Джей Ди стоеше с гордо вдигната глава, разкрачен срещу напора на бушуващите

около него стихии. Замисли се за Дебора и прекрасния живот, който бяха водили,

преди всичко това да се случи. Надяваше се, че все някак някога ще успеят да

продължат оттам, където бяха прекъснати.

Захвърли патерицата си и металният винкел издрънча силно, но асфалта -

прозвуча му като църковната камбана в градчето, където беше израсъл.

Притисна гранатата към сърцето си.

Вдиша за последно от просмукания с дъжд въздух - за последно на Земята, която

напускаше.

„На границата“ - помисли си Джей Ди. И най- сетне изпита облекчението, че се

кани да пресече онази граница, отвъд която без капка съмнение вярваше, че лежи

един по-добър свят.

Дръпна халката.