Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

Матю изключи телевизора. Пъхна една таблетка нитрогли­церин под езика си.

-      Добре, това е. Да се махаме. Веднага!

-      Какво е станало, тате? - попита Джошуа.

„Откъде мога да знам?“ - помисли си той.

-      Какво е станало с Били? - обади се и Хариет.

Матю Стантън ѝ даде знак да мълчи.

-      Телефоните. Всичките. Извадете батериите.

Отвори своя и Хариет и Джошуа направиха същото. Хвър­лиха ги в това, което според Заповедите на Модификацията наричаха „торбата за изгаряне“, макар че нямаше наистина да я изгорят. Щяха да я хвърлят в някой контейнер на известно разстояние от хотела.

-      Бързо. Събирайте си багажа. Но само най-необходимото.

-      Ами Били... - отново измънка Хариет.

-      Казах да си събираш багажа, жено!

Прииска му се да я удари, но нямаше време за дисциплини­ращи мерки. Освен това при Хариет опитите за дисциплинира­не невинаги действаха според очакванията.

-      Били може да се грижи сам за себе си - добави той. - Не съобщиха, че са го заловили. Казаха само, че са разкрили план за терористична атака. Хайде. Движение.

Пет минути по-късно Матю бе напълнил куфара си и закоп­чаваше чантата с лаптопа.

Хариет довлече багажа си в дневната. Лицето ѝ беше като мрачна маска, почти толкова стряскаща, колкото гумената, коя­то им бе показал Били - онази, която носеше, когато нападаше жертвите си.

-      Как е станало? - попита гневно тя.

Отговорът бе, че са разкрити от полицията, от Линкълн Райм.

Били го беше описал като човек, който предугажда всичко.

-      Искам да разбера как са успели - продължи да натяква тя.

-      По-късно. Тръгвай! - сопна се Матю.

Защо трябваше Бог да го наказва с жена, която винаги изри­ча мислите си на глас? Никога ли нямаше да се научи да мълчи? Защо не я наложи с колана преди малко? Груба грешка.

Е, сега щяха да избягат, да се прегрупират, отново да потънат в нелегалност. В дълбока нелегалност. Матю изрева:

-      Джошуа, готов ли си?

- Тъй вярно!

Синът му се вмъкна в стаята. Русата му коса бе разчорлена, лицето му - мокро от сълзи.

-      Момче - изръмжа Матю. - Дръж се като мъж. Ясен ли съм?

-      Тъй вярно!

Матю бръкна в компютърната чанта, отмести Библията и из­вади два пистолета - 9-милиметрови „Смит и Уесън“ (никога не би си помислил да купи чуждестранно оръжие, разбира се). По­даде единия на Джош, който като че ли си отдъхна, когато го взе. Момчето си служеше добре с оръжията; изглежда, че му вдъхваха сигурност. Поне едно добро качество да има. Оръжията, разбира се, не бяха за жени, затова Матю не даде пистолег на Хариет.

-      Дръж го скрит - каза на сина си. - И не го вади, освен ако аз не извадя моя. Ще чакаш да ти дам знак.

-      Слушам!

Пистолетите бяха крайна мярка. Линкълн Райм може да беше осуетил плана им, но нямаше никакви улики, водещи кьм Матю и Хариет. Благодарение на Заповедите те бяха в безопасност. Точ- но какго бе обяснил Били: в татуировъчното студио има две зони, гореща и студена. И двете никога не влизат в контакт.