Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

Терористична атака срещу водоснабдителната система на Ню Йорк, импровизирани взривни устройства...

Хариет и Матю Стантън се бяха настанили на дивана в хо­телския апартамент. Джошуа седеше на един стол до тях и нерв­но човъркаше нещо. Една от онези гривнички, които всички хлапета носеха в наши дни, дори момчетата. От цветна гума. Не беше нормално. Педерастка работа. Матю погледна намръщено Джошуа в опит да го накара да спре, но младежът не отмест­ваше очи от телевизора. Пиеше вода от една бутилка. Семей­ството се беше запасило с много литри. По очевидни причини. Постоянно задаваше въпроси, на които не очакваше отговор:

-      Ама как са разбрали? Защо не се обажда Били? Къде е, такова, отровата?

- Млъквай!

Тъпите коментатори по телевизията (либералните, пък и консервативните идиоти) говореха празни приказки:

-      Има няколко вида бомби и някои нанасят повече пораже­ния от други.

-      Терористите биха могли да се сдобият с различни експло­зиви.

-      Психологията на бомбения атентатор е сложна; по принцип той изпитва необходимост да унищожава.

-      Както знаем от последния ураган, наличието на вода в подлезите може да причини сериозни проблеми.

Но нищо повече не можеха да кажат, защото властите оче­видно не даваха истинска информация.

По-обезпокоително, мислеше си Матю, бе това, за което постояино повтаряше Джош. Защо Били не се обаждаше? По­следните вести, които имаха от него, бяха от момента, когато му пратиха съобщение, че водоподаването в града е спряно, и той щеше да започне да пробива. Ботулиновият токсин бе готов за инжектиране. До половин час трябваше да се разпространи във водата.

Умните глави по телевизията продължаваха да дърдорят за бомби и наводнения... което щеше да им се стори като младеж­ка пъпка, когато истинската атака се проявеше като тумор.

По всички канали предъвкваха една и съща подадена им с лъжичка информация.

Не споменаваха обаче нищо за хора, на които внезапно им е прилошало. Хора, повръщащи до смърт. Нито дума за паника.

Сякаш прочела мислите на мъжа си, Хариет попита:

-      Нали не може да се е отровил?

Разбира се, че можеше. В този случай щеше да умре от не­приятна, но бърза смърт. И щеше да стане мъченик за каузата на „Съвета за върховенство на американското семейство“, дал живота си в името на истинските ценности на родината си, и така да затвърди ролята на Матю сред нелегалните въоръжени групировки.

-      Тревожа се - прошепна Хариет.

Джошуа я погледна и продължи да върти гейската си гривничка. Добре поне че беше станал баща, успокояваше се Матю. Колкото и странно да изглеждаше.

Той престана да обръща внимание на жена си и сина си. Из­глеждаше невъзможно властите да са разкрили плана им. Беше толкова сложно замислен - правен и преправян в течение на месеци - че бе изпипан в най-дребни детайли като техническа схема за трактор „Джон Диър“. Бяха го изпълнили абсолютно прецизно, всяка стъпка - точния момент. До секундата.