Другият [bg]

— Момчето ви се грижи добре за вас, нали? — подхвърли.

— Без него съм загубена. Изпраща ми пари през седмица и щом може, идва да ме види. Иска да ме настани в дом за възрастни хора в Остин — нямам нищо против, стига да може да плаща… засега обаче не печели достатъчно. Чудесен син си имам, полицай Сайп; като младеж беше луда глава, но сега улегна и ми е голяма опора.

— Браво на него. Води ли ви понякога в „Биг Севън“? Предлагат страхотно меню за закуска.

— Нямам им вяра на крайпътните ресторанти. — Тя извади от джоба на домашната си роба пакета цигари и захапа една. — През седемдесет и четвърта замалко щях да гушна букета, защото на път за Абълин се отрових от храната в някакво заведение. Моето синче ми готви, когато е тука. Е, не е като ония готвачи по телевизора, обаче на мене ми е вкусно. Отбира от всичко синчето ми, от всичко, ако ме разбирате. — Намигна и щракна запалката; Сайк се усмихна — надяваше се кислородната бутилка да не гръмне и да изпрати двама им право в ада.

— Обзалагам се, че и тази сутрин ви е приготвил закуската — подхвърли.

— Печелите баса, господин полицай. Кафе, препечени филийки и бъркани яйца с много масло, тъкмо както ги харесвам.

— Рано ли ставате, госпожо? Питам, защото с тази бутилка и прочие сигурно ви е…

— И двамата сме ранобудни — прекъсна го тя. — Дето се вика, слънцето още не е изгряло, а ние сме на крак.

Клод отново се появи, беше сложил на поднос три чаши студен чай — две големи и една малка. Оуен Сайп изпи чая на две глътки, примлясна и заяви, че е крайно време да потегля. Майката и синът — тя на люлеещия се стол, той — седнал на стъпалата на верандата — проследиха с поглед отдалечаващата се патрулка, оставяща подире си облак прах.

— Видя ли колко са мили ченгетата, когато не си сгазил лука? — подхвърли Лави.

— Да…

— Бил е път чак дотук да пита за някаква си катарама. Представяш ли си?

— Не дойде за това, мамо.

— Така ли? Тогава за какво?

— Не съм сигурен, но не беше за катарамата. — Клод остави чашата на стъпалото и се вгледа в пръстите си. В написаните думи, във възела, който най-после беше превъзмогнал. Изправи се и добави: — Отивам да досъбера прането от простора. После ще отскоча до Джордж да го питам иска ли помощ за утре. Ще си ремонтира покрива.

— Добро момче си, Клод. — В очите ѝ проблеснаха сълзи, които го трогнаха. — Ела да прегърнеш старата си майчица.

— Разбира се, госпожо. — И той стори тъкмо това.