Другият [bg]

Холи се обърна; по тротоара вървяха двама мъже и една жена на средна възраст, която на младини явно е била много красива, но и сега изглеждаше доста добре, макар тъмните кръгове под очите ѝ, едва прикрити с фон дьо тен и малко пудра, свидетелстваха, че може би напоследък спи зле. Вляво от нея крачеше кльощав и очевидно изнервен мъж със смешен перчем, който стърчеше от иначе старателно сресаната му коса. А вдясно…

Детектив Андерсън беше висок, с приведени рамене и наченки на шкембенце, което щеше да увеличи размерите си, ако той не наблегнеше на физическите упражнения и не пазеше диета. Светлосините му проницателни очи я измериха от главата до петите и обратно. Не… не беше Бил. Бил беше в гроба отпреди две години и нямаше да възкръсне. Освен това този човек беше много по-млад, отколкото бе Ходжис, когато тя се запозна с него. Приликата помежду им беше само в изражението на нетърпеливо любопитство. Той държеше за ръка жената, което предполагаше, че тя е съпругата му. Странно, че беше пожелала да го придружи…

Новодошлите се запознаха с Холи. Оказа се, че слабичкият мъж с щръкналия перчем е Уилям („Моля, наричайте ме Бил“) Самюълс, главният прокурор на окръг Флинт.

— Да се качим в кантората ми и да избягаме от жегата — предложи Хауи.

Госпожа Андерсън — Джанет — попита Холи дали полетът е минал гладко. Холи изрече обичайния банален отговор, после се обърна към Хауи с въпрос дали помещението, което ще използват, е оборудвано с аудио-визуална техника. Голд потвърди и добави, че всичко е на нейно разположение, ако тя възнамерява да покаже снимков или видеоматериал. Щом слязоха от асансьора, Холи попита къде е тоалетната и добави:

— Извинете, ще ми отнеме само минута-две. Идвам направо от летището.

— Не се притеснявайте. Намира се вляво, в дъното на коридора. Би трябвало да е отключено.

Холи се боеше, че госпожа Андерсън ще предложи да я придружи, обаче това не се случи и тя се зарадва. Наистина ѝ се ходеше до тоалетната („да пусне една вода“, както се изразяваше майка ѝ), обаче имаше нещо много по-важно, което можеше да направи само ако е сама.

Влезе в кабинката, сложи чантата на пода и затвори очи. Започна да се моли, но наум, защото облицованите с плочки стени бяха естествени усилватели.

„Пак съм аз, Холи Гибни, и ми е необходима помощ. Знаеш, че се стеснявам от непознати, а тази вечер ще са шестима. Дори седем, ако присъства и вдовицата на Тери Мейтланд. Не съм паникьосана, но ще излъжа, ако кажа, че не се страхувам. Бил го биваше в тези неща, обаче аз не съм като него. Помогни ми да не се боя от недоверчивостта им, която е напълно разбираема.“

И завърши, шепнейки:

— Моля те, Господи, помогни ми да не се издъня. — Замълча за миг, после добави: — Продължавам да не пуша.