Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
Разнесе се свистене и тъп удар от секира. Екзекуторът навярно я беше забил в оградата от гняв. Тогава пак се чу вой, но сега вече и думите на Хагрид между хлипанията.
— Няма го! Няма го! Славна човчица, избягал е! Ще да се е откъснал! Бийки, умното ми момче!
Бъкбийк започна да се дърпа от въжето, опитвайки се да се се върне към Хагрид. Хари и Хърмаяни го хванаха здраво и забиха пети в земята на Забранената гора, за да го спрат.
— Някой го е отвързал! — ядосваше се екзекуторът. — Трябва да претърсим наоколо и в гората…
— Макнеър, ако Бъкбийк наистина е бил откраднат, да не мислиш, че крадецът ще се разхожда с него? — каза Дъмбълдор, все още леко развеселен. — По-добре претърсете небето… Хагрид, би ли ми направил един чай? Или ми налей голямо бренди.
— Ей… ей сегичка, професоре — отмалял от щастие каза Хагрид. — ’Айде влезте…
Хари и Хърмаяни слушаха напрегнато. Чуха стъпки, тихите ругатни на екзекутора, хлопването на вратата и после пак настана тишина.
— Ами сега? — каза Хари и се огледа.
— Трябва да се скрием тук — каза Хърмаяни, силно развълнувана. — Ще чакаме, докато се приберат в замъка, а после трябва да се уверим, че няма да ни видят, като летим с Бъкбийк към прозореца на Сириус. Той ще бъде там едва след около два часа… Оох, колко трудно ще бъде…
Тя погледна боязливо през рамо към глъбините на Забранената гора. Слънцето вече залязваше.
— Да се махнем оттук — каза Хари, обмисляйки обстоятелствата. — Трябва отнякъде да виждаме Плашещата върба, за да знаем какво става.
— Добре — съгласи се Хърмаяни и стисна още по-здраво въжето на Бъкбийк — Но трябва и да внимаваме никой да не ни види, Хари, не забравяй.
Те тръгнаха покрай гората, мракът постепенно ги обгръщаше и скоро стигнаха до няколко дървета, през които се виждаше Плашещата върба.
— Ето го Рон! — извика Хари.
Тъмна фигура тичаше през поляната и викове пронизваха тихия нощен въздух
— Пусни го… пусни го… Скабърс… ела тук…
Тогава от тъмното изникнаха още две фигури. Хари видя себе си и Хърмаяни да се втурват след Рон, а после — Рон да се хвърля на земята.
— Хванах те! Марш, мръсен котарак!
— Ето го Сириус! — рече Хари.
Едрият силует на кучето бе изскочил откъм корените на върбата. Видяха как то събаря Хари, след това склещва Рон…
— Оттук изглежда още по-страшно, нали? — обади се Хари, докато гледаше как кучето дърпа Рон към корените. — Уф… видя ли как ме шибна дървото… Ето те и теб… Колко _странно_…
Плашещата върба скърцаше и размахваше ниските си клони, а двамата се гледаха как тичат насам-натам, опитвайки се да стигнат до основата на ствола. После изведнъж дървото се вцепени.
— Крукшанкс вече е натиснал чвора — каза Хърмаяни.
— А сега влизаме… — прошепна Хари. — Вече сме вътре.
Щом изчезнаха, дървото отново започна да размахва клони. След няколко секунди чуха стъпки, които минаха доста наблизо. Дъмбълдор, Макнеър, Фъдж и старецът от комисията вървяха към замъка.
— Тъкмо като сме влезли в тунела! — каза Хърмаяни. — Ако Дъмбълдор беше дошъл с нас!
— Тогава биха дошли и Макнеър, и Фъдж — с горчивина каза Хари. — Обзалагам се на каквото искаш, че Фъдж би наредил на Макнеър да убие Сириус на място.
Те проследиха четиримата мъже, докато стигнаха до замъка и се изгубиха от очите им. Няколко минути наоколо бе пусто. После…
— Ето го Лупин! — каза Хари и двамата видяха как някой тича надолу по каменната стълба и се насочва право към върбата.
Хари вдигна очи към небето. Облаците плътно закриваха луната.
Те видяха как Лупин взе един счупен клон от земята и натисна чвора в ствола. Дървото спря да размахва клони и Лупин също се вмъкна през дупката в корените му.
— Да беше взел със себе си мантията — каза Хари. — Ето я къде е… — Той се обърна към Хърмаяни. — Ако изтичам сега бързо да я грабна, Снейп няма да може да влезе вътре и тогава…
— Хари, не бива да ни видят!
— Как издържаш на всичко това? — попита той ядосано. — Как можеш да стоиш тук и да гледаш какво се случва? — Той се поколеба. — Отивам да взема мантията!
— Хари, не!
Хърмаяни го сграбчи за дрехите тъкмо навреме. След миг чуха звук от песен. Беше Хагрид, който крачеше към замъка и пееше с цяло гърло, клатушкайки се леко. В ръката си размахваше голяма бутилка.
— Видя ли? — прошепна Хърмаяни. — Видя ли какво можеше да стане?! Трябва да стоим скрити! Не, Бъкбийк!
Хипогрифът яростно се мъчеше да тръгне към Хагрид. Хари и Хърмаяни дърпаха въжето с всички сили, за да го задържат. Те гледаха как Хагрид, подпийнал, върви на зиг-заг към замъка. После и той изчезна. Бъкбийк спря да се дърпа и главата му тъжно клюмна.