Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
— Добре де… — отвърна Хари. — Просто ми хрумна…
Но Хърмаяни го смушка и посочи към замъка. Хари отмести глава малко встрани, за да вижда по-добре входните врати в далечината. През тях сега минаха и заслизаха по стълбите Фъдж, старецът от комисията и екзекуторът Макнеър.
— Скоро ще трябва да излизаме. — И разбира се, няколко секунди по-късно задната врата на колибата се отвори и той видя себе си, Рон и Хърмаяни да излизат през нея заедно с Хагрид. Толкова странно не се бе чувствал никога в живота си — да стои зад едно дърво и да наблюдава себе си в лехата с тикви.
— Няма нищо, Бийки. Няма нищо… — говореше Хагрид на Бъкбийк. После се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни. — Вървете… Не се мотайте…
— Хагрид, не можем…
— Нека им разкажем какво всъщност стана…
— Не може да го убият…
— Вървете! Не ми стига другото, ами и вий да загазите!
Хари видя как в лехата с тиквите Хърмаяни метна мантията невидимка върху него и Рон.
— Бързо изчезвайте! Не слушайте…
На предната врата на колибата се почука. Групата за екзекуцията беше пристигнала. Хагрид се обърна и влезе в колибата, оставяйки задната врата отворена. Хари гледаше как тревата около стената се сляга и чу три чифта крака да се отдалечават. Той, Рон и Хърмаяни си бяха тръгнали… но Хари и Хърмаяни, скрити между дърветата, чуваха сега през входната врата какво става в колибата.
— Къде е звярът? — разнесе се леденият глас на Макнеър.
— Вън… Навън е — задавено изрече Хагрид.
Хари отмести главата си, когато на прозореца се появи лицето на Макнеър — той търсеше с поглед Бъкбийк. Тогава чуха гласа на Фъдж:
— Ние… ъъъ… ще ти прочетем официалното решение за екзекуцията, Хагрид. Ще го направя бързо. После ти и Макнеър трябва да го подпишете. Макнеър, слушайте и вие, такава е процедурата.
Лицето на Макнеър изчезна от прозореца. Сега или никога!
— Чакай тук — прошепна Хари на Хърмаяни. — Аз ще го направя.
Щом гласът на Фъдж се разнесе отново, Хари се втурна към оградката край лехата с тикви. Прескочи я и се доближи до Бъкбийк.
— По решение на Комисията за унищожаване на опасни създания хипогрифът Бъкбийк, отсега нататък наричан „осъденият“ ще бъде екзекутиран на шести юли по залез слънце.
Като внимаваше да не мига, Хари впери както първия път поглед в неумолимото оранжево око на Бъкбийк и му се поклони. Бъкбийк подгъна птичите си колене и после пак се изправи. Хари се зае с въжето му, вързано за оградата.
— …чрез обезглавяване, което ще извърши назначеният от комисията екзекутор Уолдън Макнеър…
— Хайде, Бъкбийк! — прошепна Хари. — Хайде, ние ще ти помогнем. Тихичко, тихичко…
— …в присъствието на свидетели. Хагрид, ти се подпиши тук…
Хари дръпна въжето с всичка сила, но Бъкбийк бе запънал в земята предните си крака.
— Е, да свършваме тогава — чу се хриптящият глас на стареца от комисията в колибата на Хагрид. — Хагрид, може би е по-добре да си останеш вътре…
— Не, аз… Аз искам да съм при него… Не ща да го оставям сам…
Откъм колибата се чуха стъпки.
— Бъкбийк, тръгвай! — шепнеше настойчиво Хари.
Той дръпна още по-силно въжето около шията на Бъкбийк. Хипогрифът тръгна, шумолейки непредпазливо с крилата си. Бяха все още на цели три метра от гората и лесно можеха да бъдат забелязани откъм задната врата на Хагрид.
— Един момент, ако обичате, Макнеър — разнесе се сега гласът на Дъмбълдор. — Вие също трябва да се подпишете.
Стъпките спряха. Хари продължаваше да дърпа въжето. Бъкбийк щракна с клюн и закрачи малко по-бързо.
Пребледнялата Хърмаяни надничаше иззад дървото.
— Хари, бързо! — беззвучно го подкани тя.
Хари още чуваше Дъмбълдор да говори в колибата. Той пак дръпна рязко въжето. Бъкбийк неохотно премина в тръст. Бяха стигнали вече до дърветата…
— Бързо! — простена Хърмаяни, скочи напред, хвана въжето и дръпна и тя с всички сили, за да накара Бъкбийк да се движи по-бързо. Хари погледна през рамо — вече нямаше да ги видят, а и те не можеха да видят градината на Хагрид.
— Спри! — прошепна той на Хърмаяни. — Може да ни чуят.
Задната врата на колибата се трясна. Хари, Хърмаяни и Бъкбийк притихнаха и дори хипогрифът като че ли слушаше напрегнато.
Тишина… и изведнъж…
— Къде е той? — изхриптя старецът от комисията. — Къде е звярът?
— Беше вързан там! — яростно се обади екзекуторът. — Видях го! Там беше!
— Колко интересно! — обади се Дъмбълдор. В гласа му се долавяше нотка на радост.
— Бийки… — рече Хагрид дрезгаво.