Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
— Няма да се намесваме! Но ако Лупин избяга в гората, ще попадне право на нас…
Хърмаяни ахна.
— Бързо! — простена тя и се втурна да развърже Бъкбийк. — Бързо! Къде ще идем? Къде да се скрием? Дименторите ще дойдат всеки момент…
— Връщаме се у Хагрид! — каза Хари. — Там няма никого… Хайде!
Те хукнаха с всички сили, а Бъкбийк препускаше зад тях. Вече чуваха върколака да вие зад гърбовете им…
Стигнаха до колибата, Хари се втурна към вратата, дръпна я и Хърмаяни и Бъкбийк влязоха на бегом покрай него. Хари се шмугна вътре след тях и залости вратата. Хрътката Фанг излая силно.
— Шшшт, Фанг, ние сме! — каза му Хърмаяни, изтича при него и започна да го чеше по ушите, за да го укроти. — Отървахме се на косъм! — обърна се тя към Хари.
— Май да…
Хари гледаше през прозореца. Оттук почти не се виждаше какво става. Бъкбийк явно бе много щастлив, че се е върнал в дома на Хагрид. Той си легна пред огъня, сви доволно крила и се приготви за дълга дрямка.
— Мисля, че е по-добре пак да излезем отвън — предложи Хари. — Не виждам какво става… Няма да разберем кога е дошло време…
Хърмаяни го погледна с известно недоверие.
— Няма да се опитвам да се намесвам — бързо я успокои той. — Но ако не виждаме какво става, как ще разберем кога е дошъл моментът да спасим Сириус?
— Е… Добре тогава… Аз ще чакам тук с Бъкбийк… Само че, Хари, внимавай… навън е върколакът… и дименторите…
Хари излезе и се промъкна покрай колибата. От далечината се носеха жални викове. Значи дименторите вече се доближаваха до Сириус. Той и Хърмаяни всеки миг щяха да изтичат при него…
Хари се взираше към езерото, а сърцето му направо се мяташе в гърдите. Онзи, който беше изпратил покровителя, щеше да се появи всеки момент.
За части от секундата той се поколеба пред вратата. Не трябваше да го видят. Той не искаше да го видят. Искаше той да види… трябваше да узнае…
Ето ги и дименторите. Изникнали в мрака от всички посоки, те се носеха по брега на езерото… Отдалечаваха се от мястото, където стоеше Хари и се насочваха към отсрещния бряг… Нямаше да му се наложи да се приближава до тях.
Хари се затича. Мислеше само за баща си… Ако беше той… Ако наистина беше той… Трябваше да знае… Трябваше да разбере… Езерото се приближаваше все повече и повече, но нямаше и следа от никого. На отсрещния бряг виждаше леки сребристи отблясъци… неговите собствени слаби опити да призове покровителя…
До водата имаше храстовидно дърво. Хари се хвърли зад него, взирайки се отчаяно през листата му. На отсрещния бряг сребърното сияние изведнъж изгасна. Обзеха го ужас и вълнение… Сега всеки момент…
— Хайде! — шепнеше той, взирайки се. — Къде си? Татко, хайде, ела…
Но никой не идваше. Хари проточи шия да погледне кръга от диментори отвъд езерото. Един от тях вече сваляше качулката. Време беше да се появи спасителят. Но никой не идваше на помощ този път…
И тогава изведнъж му стана ясно… Той разбра… Не беше видял баща си… бе видял _самия себе си_…
Хари отскочи назад от храста и измъкна пръчката си.
— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — извика той.
От връхчето на пръчката лумна не безформен облак сребриста мъгла, а ослепително светло сребърно животно. Хари присви очи да види какво е то. Приличаше на кон. Отдалечаваше се от него безмълвно в галоп през черната повърхност на езерото. Видя го как наведе глава и се хвърли срещу скупчените диментори… Галопираше в кръг около черните силуети, а дименторите отстъпваха назад, разпръскваха се, изчезваха в мрака… Те си отиваха.
Покровителят се обърна и хукна в тръст обратно назад към Хари през гладката повърхност на водата. Не беше кон. Не беше и еднорог. Беше млад елен. Светеше ярко като луната горе… Приближаваше се към него…
Спря на брега. Копитата му не оставяха следи в меката земя, а големите му сребристи очи се впериха в Хари. После бавно сведе красивите си рога. И Хари осъзна.
— Рог! — прошепна той.
Но когато протегна треперещите си ръце към създанието, то изчезна.
Хари остана така с протегнати ръце. Сърцето му подскочи, когато чу шум от копита зад гърба си. Извърна се и видя Хърмаяни да тича към него, дърпайки Бъкбийк.
— Какво направи? — гневно му каза тя. — Нали обеща да стоиш на пост?
— Току-що спасих живота на всички ни… — каза Хари. — Иди там… зад храста… ще ти обясня.
Хърмаяни изслуша какво бе станало и пак зяпна.
— Видя ли те някой?
— Да, не ме ли слушаше? Аз съм видял самия себе си, но тогава си помислих, че е баща ми. Сега всичко е наред!