Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
В касетата се намираха тези два оригинални ръкописа. Първият представляваше — така ми се стори — доста сладникава любовна поема, започваща със строфата:
Втората беше по-добра, макар и да бе заразена от романтичната болезненост на онази безкрайно романтична и болезнена епоха:
Брон Ламиа беше приела стиховете едва ли не като лично послание от мъртвия й любовник, бащата на нероденото й дете. Вгледах се в пергамента и приближих лицето си дотолкова, че дъхът ми леко замъгли стъклото.
Това не беше послание през времето към Брон, нито дори тогавашно ридание за Фани, единственият и най-скъп копнеж на душата ми. Загледах се в избелелите думи — почеркът беше старателен, буквите все още бяха съвсем четливи през бездната на времето и развитието на езика — и си спомних как през декември 1819 г. написах този поетичен фрагмент на един лист от сатиричната „вълшебна приказка“, която току-що бях започнал — „Шапката и камбаните“ или „Завистите“. Ужасна глупост, съвсем правилно изоставена след краткия период на забавление, което ми достави.
Фрагментът „Таз жизнена ръка“ беше един от онези поетични ритми, които отекват като неразгадаема струна в ума и карат човек да ги види написани черно на бяло. Това на свой ред бе отглас от една още по-стара, незадоволителна линия… осемнайсетата, струва ми се… в моя втори опит да разкажа приказката за падението на слънчевия бог Хиперион. Спомням си, че първата версия… онази, която несъмнено все още се печата където и да са извадени на показ литературните ми останки, като мумифицираните мощи на някой непредумишлен светец, потънали в бетона и стъклото под олтара на литературата… първата версия гласеше:
Харесваше ми другата версия, с чувството й за преследване и да бъдеш преследван, и бих я заменил с „изгнива тази топла длан, що пише“, дори да се налагаше малко да я поправя и да прибавя още четиринайсет стиха към и без това прекалено дългия начален пасаж на Песен първа…
Отстъпих назад към стола, седнах и сведох лице към дланите си. Ридаех. Не знаех защо. Не можех да се успокоя.
Останах да седя замислен и изпълнен със спомени дълго, след като сълзите бяха престанали да текат. Веднъж, може би часове по-късно, чух отекването на стъпки, които се приближаваха отдалече, да спират почтително пред малката ми стая, а после отново да затихват в далечината.
Разбрах, че всички книги в нишите бяха творби на „Господин Джон Кийтс, висок метър и половина“, както бях писал някога — Джон Кийтс, туберколозният поет, който бе помолил единствено гробът му да бъде безименен и да напишат само:
Тук лежи човек, чието име бе написано върху вода.
Не се изправих, за да погледна книгите, да ги прочета.
Нямаше нужда.
Сам в неподвижността и мускусния мирис на стара хартия и кожа на библиотеката, сам в моето светилище на „аз“-а и „не-аз“-а, затворих очи. Не спях. Аз сънувах.
33.
Инфоравнинният аналог на Брон Ламиа и възстановената личност на любовника й се врязват в повърхността на мегасферата, като двама гмуркачи от висока скала, врязали се в повърхността на бурно море. Следва квазиелектрически шок, усещане за преминаване през съпротивляваща се мембрана и ето ги вътре, звездите са изчезнали, а очите на Брон са разширени и втренчени в информационна среда, безкрайно по-сложна от която и да е инфосфера.