Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Дисплеят на викена започна да ме предупреждава, че времето му във въздуха изтича след секунди. Почувствах как двигателят спира с гадно накланяне и наблегнах върху омниконтролера и наклонния регулатор, за да се приземя в малък паркинг между някакъв канал и голяма, омазана със сажди сграда. Намирах се най-малко на десет клика от площада, където Рейнълдс беше насъскал тълпата, така че вече шансовете ми на земята бяха по-големи… не че в момента имаше изобщо някакви шансове.
Хвърчаха искри, цепеше се метал, части от ауспуха, от задния и от предния плот се отделяха от машината. Снижих се и спрях на два метра от стената над канала. Отдалечих се от винена толкова небрежно, колкото можех.
Улиците бяха под властта на навалиците, които тук все още не се бяха слели в тълпа, а каналите бяха претъпкани с малки лодки, така че влязох в най-близката обществена сграда, за да се скрия. Тя беше отчасти музей, отчасти библиотека и отчасти архив — харесах я от пръв поглед… и мирисът й, защото тук имаше хиляди печатни книги, голяма част от тях наистина много стари, а нищо не миришеше така чудесно, както старите книги.
Разхождах се из преддверието, разглеждах заглавията и разсеяно се чудех дали тук можеха да се намерят трудовете на Салмуд Бреви, когато към мен се приближи някакъв дребен, съсухрен мъж в демодиран вълнен и фибропластичен костюм.
— Сър — рече той, — мина много време, откакто имахме удоволствието от вашата компания!
Кимнах, сигурен, че никога не съм го виждал и че никога не съм посещавал това място.
— Три години, нали? Най-малко три години! Боже, как лети времето. — Гласът на дребния мъж беше малко по-силен от шепот — тихият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си в библиотеки — но в него се усещаха нотки на вълнение. — Сигурен съм, че ще искате да отидете направо при сбирката — каза той и се отдръпна, сякаш, за да ме пусне да мина.
— Да — отвърнах аз, като леко се поклоних. — Но след вас.
Дребният мъж — бях почти сигурен, че е архивар — изглеждаше доволен да ме заведе. Той бъбреше безцелно за някакви нови придобивки, скорошни оценки и посещения на учени от Мрежата, докато оставяхме зад гърба си зала след зала, пълни с книги: високи, многорафтови хранилища с книги, тесни, облицовани с махагон коридори с книги, огромни помещения, в които стъпките ни отекваха в далечните стени, отрупани с книги. През целия път не видях други хора.
Пресякохме покрит с плочки мост с парапети от ковано желязо над дълбок басейн с книги, в който тъмносини защитни полета пазеха от опустошенията на атмосферното въздействие свитъци, пергаменти, крехки карти, украсени ръкописи и древни книги с комикси. Архиварят отвори ниска порта, по-дебела от повечето херметични врати и се оказахме в малка стая без прозорци, в която плътни завеси наполовина скриваха ниши с рафтове древни книги. Върху персийския килим отпреди Хеджира беше поставен един-единствен, тапициран с кожа стол. В стъклена касета под вакуум се съхраняваха няколко пергаментови парчета.
— Имате ли намерение скоро да публикувате, сър? — попита дребният мъж.
— Какво? — извърнах се от касетата аз. — А… не. Архиварят подпря брадичка на малкия си юмрук.
— Ще ме извините, че го казвам, сър, но ще бъде ужасна загуба, ако не го сторите. Даже от малобройните ни разговори през годините е очевидно, че сте един от най-добрите… ако не и най-добрият изследовател на Кийтс в Мрежата. — Той въздъхна и отстъпи назад. — Извинете ме, че го казах, сър.
Погледнах го.
— Няма нищо — рекох, внезапно осъзнал за кого ме взима и защо тази личност е идвала тук.
— Навярно бихте искал да останете сам, сър.
— Ако нямате нищо против.
Архиварят леко се поклони и излезе, отстъпвайки назад от стаята, като затвори дебелата врата съвсем тихо. Единствената светлина идваше от трите вградени в тавана малки лампи: отлична за четене, но не толкова силна, че да наруши църковната атмосфера на малката стая. Единственият шум принадлежеше на далечните отдалечаващи се стъпки на архиваря. Приближих се до касетата и положих длани на ръбовете й, като внимавах да не изцапам стъклото.
Първият киборг на възстановената личност на Кийтс, „Джони“, очевидно бе идвал тук често през няколкото години от живота си в Мрежата. Сега си спомних, че Брон Ламиа бе споменала нещо за някаква библиотека някъде на Ренесанс Вектор. Била последвала тук своя клиент и любовник в началото на разследването на „смъртта“ му. По-късно, след като наистина бил убит — с изключение на записа на личността му в Шрьоновата й уредба, — тя отново се върнала в библиотеката. Беше разказала на другите за две поеми, които първият киборг ежедневно преглеждал в непрестанните си усилия да разбере причините за собственото си съществуване… и смърт.