Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Брон се опитва да изкрещи мислите си — и наистина ги изкрещява, — но не може да надвика мисловния шум, сякаш от настъпването на края на вселената, затова здраво се държи за ръката на Джони и му се доверява, дори да попаднат завинаги в онзи черен циклон, дори телесният й аналог да се сгърчи и деформира от кошмарното налягане, срязващо я като с бръснач, докато й остават единствено мислите, усещането за самата нея и контактът с Джони.
После вече са преминали и спокойно се носят по широк и лазурен инфопоток, и двамата обновени и сгушени един в друг с онова ускоряващо пулса чувство за избавление, познато на търсачите на силни усещания с кану, оцелели след бързеи и водопади. И когато накрая Брон вдига очи, вижда невъзможната големина на новото им обкръжение, обхващащия светлинни години размер на нещата, сложността, която кара предишните й представи за мегасферата да приличат на яростта на провинциалист, сбъркал гардеробната с катедрала, Брон си мисли: „Това е главната мегасфера!“
— Не, Брон, това е едно от периферните разклонения. Не е по-близо до Техноцентъра от периметъра, който вече проверихме с Биби Сърбринджър. Просто виждаш повече. негови измерения. Както го виждат ИИ, ако щеш.
Брон поглежда към Джони и когато светлината на термолампата от далечните пещи на инфослънцата окъпва и двама им, тя осъзнава, че вече вижда в инфрачервения спектър. Джони все още е красив.
— Много ли е далече, Джони?
— Не, вече не чак толкова.
Приближават към друг черен въртоп. Брон се вкопчва в единствената си обич и затваря очи.
Намират се в… затворено пространство… в мехур от черна енергия, по-голям от повечето светове. Мехурът е прозрачен — органичната обърканост на мегасферата нараства, променя се и върши тайнствената си работа извън тъмната крива на яйцевидната стена.
Но Брон не се интересува от това, което става навън. Аналоговият й поглед и цялото й внимание са съсредоточени върху мегалита от енергия, разум и чиста маса, който се носи пред тях: всъщност, пред, над и под тях, защото грамадата от пулсираща светлина и енергия държи нея и Джони в обятията си и ги издига на двеста метра над пода на яйцевидния мехур, където двамата се отпускат върху „дланта“ на псевдопод, смътно напомнящ ръка.
Мегалитът ги наблюдава. Той няма очи в органичния смисъл, но Брон усеща силата на погледа му. Това й напомня за времето, когато посети Мейна Гладстоун в Правителствения дом и президентът беше насочила цялата мощ на преценяващия си поглед към Брон.
Брон изпитва внезапния порив да се изкиска, когато си представя как заедно с Джони, малки като Гъливери, посещават този бробдингнагски23 президент на чаша чай. Не се изкисква, защото усеща истерията, която се крие точно под повърхността, в очакване да прелее в ридания, ако Брон позволи на емоциите си да унищожат и малкото чувство за реалност, което си налага върху това безумие.
[Намерихте пътя дотук Не бях сигурен че ще/можете/бихте решили да сторите това]
„Гласът“ на мегалита вибрира много по-басово в костите на Брон, отколкото истинския глас в ума й. Напомня й шум от разрушаваща се при земетресение планина, а после със закъснение осъзнава, че звуците се разчленяват в думи.
Гласът на Джони е същият, както винаги — мек, безкрайно добре модулиран, изпълнен с твърдо убеждение и приповдигнат от едва доловим ритъм. Брон разбира, че това е английският език на Британските острови от Старата Земя:
— Не знаех дали ще намеря пътя, Ъмон.
[Ти помниш/пазиш в сърцето си името ми]
— Не го помнех, докато не го изрекох.
[Бавновременното ти тяло го няма]
— Умрях на два пъти, откакто ме прати да се родя.
[А научи ли/разбра ли с духа си/отучи ли се от нещо от
това]
Брон сграбчва дланта на Джони с дясната си ръка, а китката му — с лявата. Сигурно го стиска прекалено силно, дори при тяхното аналогово състояние, защото Джони се обръща с усмивка към нея, освобождава лявата й ръка от китката си и хваща другата в дланта си.
— Трудно е да се умре. А още по-трудно — да се живее.
[ХЛЪЦ!]
С този експлозивен епитет мегалитът пред тях променя цветовете си, вътрешните му енергии преливат от синьо през виолетово в яркочервено, а короната на нещото с електрическо пращене изстива от жълта в синьо-белия оттенък на кована стомана. „Дланта“, върху която са се отпуснали, потреперва, спуска се с пет метра надолу, почти ги захвърля в пространството и отново потреперва. Следва грохот като от срутване на висока сграда, като от свличане на снежна лавина.
23
Бробдингнаг — страната на великаните от „Пътешествията на Гъливер“ на Дж. Суифт — Бел.пр.