Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Да, г. президент.
Гладстоун посочва адмирал Сингх.
— Може ли да бъде направено? Можем ли да планираме, подготвим и започнем такива офанзивни удари — консултира се тя с потока от данни на стената над нея, — след деветдесет и четири стандартни часа?
Сингх застава в центъра на вниманието.
— Дали е възможно? Хм… навярно, г. президент, но политическите последствия от загубата на девет свята от Мрежата… хм, логичните трудности от…
— Възможно ли е? — настоява Гладстоун.
— Хм… да, г. президент. Но ако…
— Направете го — казва Гладстоун. Тя се изправя и другите край масата побързват да станат на крака. — Сенатор Фелдщайн, ще се срещна с вас и с другите засегнати депутати в покоите си. Лейт, Алън, моля, дръжте ме в течение за бунтовете на Лусус. Военният съвет ще се събере отново тук след четири часа. Приятен ден, дами и господа.
Разхождах се по улиците като в унес, а мислите ми бяха настроени на отгласите. Далеч от р. Тетида, където каналите бяха по-малко, а пешеходните артерии — по-широки, тълпите изпълваха булевардите. Оставих инфотерма да ме води към различни терминали, но при всеки следващ навалицата беше още по-голяма. Трябваха ми няколко минути, за да осъзная, че това не бяха само жители на Ренесанс Вектор, които се опитваха да се измъкнат, а туристи от цялата Мрежа, които се бутаха да влязат. Запитах се дали някоя от евакуационните спецчасти на Гладстоун се беше сетила за проблема с милионите любопитни, които се телепортираха, за да гледат как започва войната.
Нямах представа как сънувах разговорите във Военния салон на Гладстоун, но пък нямаше и съмнение, че бяха действителни. Като се върнах назад, си спомних подробности от сънищата ми през изтеклата дълга нощ — не просто сънища за Хиперион, а за световната обиколка на президента и подробности от съвещания на високо равнище.
„Кой бях аз?“
Киборгът беше биологично тяло с дистанционно управление, придатък на ИИ… или в този случай — на възстановена личност на ИИ… скрита на сигурно място някъде в Техноцентъра. Имаше смисъл в това Техноцентърът да знае всичко, което става в Правителствения дом, в многобройните зали на човешкото ръководство. Човечеството беше толкова свикнало да споделя живота си с потенциалното наблюдение на ИИ, колкото и южняшките семейства в САЩ отпреди Гражданската война — да разговарят пред своите роби-хора. Не можеше да се направи нищо — всеки човек над най-долната бедняшка класа от Помийния кошер имаше инфотерм с биомонитор, мнозина имаха импланти и всички те бяха настроени на музиката на инфосферата, наблюдавани от елементи на инфосферата, зависими от функциите на инфосферата — така че хората приемаха липсата си на уединеност. Някога един художник от Есперанс ми беше казал: „Да правиш секс или да се караш със семейството си пред включените домашни монитори е като да се събличаш пред куче или котка… първия път те кара да поспреш за малко, а после изобщо забравяш за това.“
Така че дали не прониквах в някакъв заден канал, известен само на Техноцентъра? Имаше лесен начин да разбера: да оставя моя киборг и да тръгна по магистралите на мегасферата към Техноцентъра по начина, по който Брон и моето обезплътено копие го бяха направили последния път, когато споделях техните възприятия.
„Не.“
Тази мисъл ме замая толкова, че едва не ми прилоша. Намерих пейка и поседнах за миг, като сведох глава между коленете си и започнах дълбоко и бавно да си поемам въздух. Тълпите минаваха покрай мен. Някъде някой ги насочваше през портал.
Бях гладен. Бяха изтекли поне двайсет и четири часа, откакто бях ял и киборг или не, тялото ми бе отслабнало и изгладняло. Завих по една странична улица, където гласовете на уличните търговци надвикваха обичайната глъчка, предлагайки стоката си от едноколесни жирокоди.
Открих кола, опашката пред която беше къса, поръчах си мекица с мед, чаша гъсто брешанско кафе и джобсандвич със салата, платих на жената с докосване на универсалната си карта и се качих по едно стълбище към някаква изоставена сграда, за да седна на балкона и да се нахраня. Беше ужасно вкусно. Отпивах от кафето и обмислях да се върна за още мекици, когато забелязах, че тълпата на площада под мен е преустановила безмозъчното си движение и се е скупчила около малка група мъже, застанали върху парапета на широк фонтан в центъра. Усилените им от високоговорител думи долетяха до мен над главите на тълпата.
— …Ангелът на възмездието е освободен сред нас, пророчествата се сбъдват, Хилядолетието идва… планът на Аватара изисква такова жертвоприношение… както е предречено от Църквата на Последното изкупление, която знае, която винаги е знаела, че това изкупление трябва да бъде извършено… твърде късно за такива половинчати мерки… твърде късно за изтребителна борба… краят на човечеството е пред нас, Изпитанията започнаха, Хилядолетието на Господ изгрява.