Падането на Хиперион

Оставих чашата с кафето, преглътнах последния залък от мекицата и зяпнах. Мъжът лометеше неразбрано. Но откъде ли знаеше, че съм пристигнал от ТС2? Или че имах достъп до Гладстоун? Отново погледнах, засенчвайки очи от блясъка, и се опитах да пренебрегна вдигнатите лица и размаханите юмруци, насочени към мен, като се съсредоточих върху лицето над червените одежди…

Боже мили, това беше Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, когото за последен път бях видял да се опитва да господства над разговора на вечерята във „Върхарите“. Рейнълдс беше обръснал главата си, върху която не бе останало нищо от накъдрената му и фризирана коса, освен плитката на култа към Шрайка отзад, но лицето му все още бе загоряло и красиво, макар и сега да беше изкривено от престорената ярост и фанатичната вяра на истински вярващ.

— Хванете го! — извика агитаторът от култа към Шрайка Рейнълдс, все още сочещ към мен. — Хванете го и го накарайте да плати за разрушаването на домовете ви, за смъртта на семействата ви, за края на света!

Действително погледнах зад себе си, като си помислих, че навярно този надут позьор не говори за мен.

Но той говореше за мен. И достатъчна част от хората беше превърната в тълпа, така че вълната на онези, които стояха най-близко до крещящия демагог се разлюля към мен с размахани юмруци и пръски слюнка, докато краищата на групата под мен също не се придвижиха в моята посока, за да не бъдат прегазени.

Вълнението се превърна в ревяща, викаща, крещяща маса от бунтовници — в този момент сборът от коефициента за интелигентност на тълпата беше далеч под този на най-скромния от нея. Тълпите притежават страст, а не мозък.

Не исках да оставам тук достатъчно дълго, за да им обяснявам това. Тълпата се раздвои и се втурна нагоре и от двете страни на моето разделено стълбище. Обърнах се и опитах дъсчената врата зад себе си. Беше заключена.

Започнах да я ритам, докато не я разбих от третия опит и влязох в прохода точно пред протягащите се ръце, затичах се по тъмното стълбище и се оказах в коридор, който миришеше да старост и плесен. Чуваха се крясъци и шум от разцепване — тълпата доразбиваше вратата зад мен.

На третия етаж имаше обитаем апартамент, макар че сградата изглеждаше изоставена. Не беше заключен. Отворих вратата точно, когато дочух стъпки по стъпалата под мен.

— Моля, помогнете… — започнах аз и млъкнах. В тъмната стая имаше три жени — навярно три поколения от едно семейство, защото донякъде си приличаха. И трите седяха на изгнили столове, облечени в мръсни дрипи, с протегнати бели ръце, чиито бледи пръсти бяха сгърчени около невидими сфери — виждах тънкия метален кабел, който се извиваше през белите коси на най-старата жена към черния пулт върху прашната маса. Идентични кабели стърчаха от черепите на дъщерята и внучката.