Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Значи аз съм много бледен, Шико? — попита Анри.
— Бледен сте като смъртта, господарю.
— Отлично! — възкликна кралят.
— Как така отлично?
— Аз си знам!
В този миг прогърмя оръдеен изстрел, съпроводен от неистовата стрелба на мускетите — така господин дьо Везен отговори на искането крепостта да се предаде, което му беше отправил Дюплеси-Морне.
— Какво ще кажете за тази музика? — попита Шико.
— Ще кажа, че вледенява кръвта ми — отговори Анри. — Хей! Дайте ми кон! Кон! — викна той на пресекулки.
Шико гледаше Анри и го слушаше, без да разбира нищо. Анри понечи да се качи на седлото, но не успя да се справи веднага.
— Хей, Шико — каза Беарнеца, — сядай и ти на коня, ти също не си военен, нали?
— Вярно е, ваше величество.
— Тръгваме, Шико, хайде да се страхуваме заедно! Заминаваме там, където е боят, приятелю! Хей, добър кон за господин Шико!
Шико сви рамене и без да му мигне окото, яхна прекрасния испански кон, който тутакси му доведоха. Анри подкара коня си в галоп; Шико препусна след него. Като достигна предната линия, Анри вдигна забралото на шлема си.
— Знамето! Новото знаме! — викна той с трепет в гласа.
Свалиха калъфа и новото знаме с двата герба — на Навара и на Бурбоните — величествено се разгъна във въздуха; беше бяло: от едната страна на син фон бяха изобразени златни вериги, на другата — златни лилии с хералдична превръзка във формата на сърце.
„Страхувам се — размишляваше Шико, — че бойното кръщение на това знаме ще бъде твърде печално.“
В същия миг, сякаш в отговор на неговата мисъл, крепостните оръдия дадоха такъв залп, че беше извадена от строя цяла редица пехота на десет крачки от краля.
— Гръм и мълния! — възкликна Анри. — Виждаш ли, Шико? Изглежда, няма шега! — Зъбите му тракаха.
„На него май ще му стане лошо“ — помисли Шико.
— А! Страхуваш се, проклето тяло — мърмореше Анри, — тресеш се, трепериш; почакай де, почакай! Щом трепериш, нека не бъде напразно!
И като пришпори яростно белия си кон, той изпревари конницата, пехотата, артилерията и се оказа на сто крачки от крепостта, червен от избухванията на пламъците.
Там задържа коня и викна:
— Докарайте фашините! Гръм и мълния! Фашините!
Морне с вдигнато забрало и с шпага в ръката се присъедини към него.
Шико също надяна доспехите, но не извади шпагата от ножницата.
Въодушевени от примера на краля младите благородници хугеноти вече се носеха напред с призива: „Да живее Навара!“
Начело на този отряд беше виконт дьо Тюрен; на шията на неговия кон имаше фашина.
Всеки конник, препускайки, хвърляше своя наръч и за миг ровът под подвижния мост беше запълнен.
Тогава се спуснаха артилеристите; като губеха по тридесет души на всеки четиридесет, те все пак успяха да заложат под вратите петардите.
Картеч и куршуми като огнена вихрушка бушуваха около Анри и покосяваха хората пред очите му.
С вик: „Напред!“ — той се намери на края на рова в момента, когато избухна първата петарда.
Във вратата цъфнаха две пукнатини. Артилеристите запалиха втората петарда. Образува се още една пукнатина; но веднага през трите процепа се промушиха двадесетина аркебузи и куршумите като градушка се посипаха върху войниците и офицерите.
Около краля хората падаха като срязани класове.
— Господарю, за Бога, махнете се оттук! — повтаряше Шико, без да мисли за себе си.
Морне не казваше нито дума; той се гордееше със своя ученик и от време на време понечваше да го прикрие с тялото си, но Анри винаги трескаво го отстраняваше.
Изведнъж Анри почувствува, че челото му се покрива с пот и очите му се замъгляват.
— А! Проклето тяло! — извика той. — Не, никой не ще посмее да каже, че си ме победило!… — И като скочи от коня, той извика: — Секира! Бързо, секира! — и се зае с мощна ръка да поваля цевите на аркебузите, парчета дъбови дъски и бронзови гвоздеи.
Накрая една греда рухна, след нея — крило от вратата, после — част от стената и около сто души нахлуха през пролома с дружни викове:
— Навара! Навара! Каор е наш! Да живее Навара!
Шико нито за миг не изостави краля: той беше до него, когато Анри сред първите проникна през градските порти и виждаше как при всеки залп той трепва и снишава глава.
— Гръм и мълния! — вбесен възкликна Анри. — Виждал ли си някога такъв страхливец като мен, Шико?
В тази минута войниците на господин дьо Везен се опитаха да завземат отново градските порти и околните къщи от Анри и челния му отряд.