Ламермурската невеста [bg]

Такива били нравите на века и няма нищо чудно, че мистър Хейстън Бъкло, този прахосник и гуляйджия, който почти не познаваше порядъчното общество, не се опитваше особено да вниква в чувствата на своята избраница, защото хора много по-умни, по-тактични и но-опитни от него навярно биха постъпили на негово място по съвсем същия начин. Той знаеше — а за него това бе главното, — че роднините и приятелите на невестата са твърдо на негова страна и че имат сериозни причини да го предпочитат като кандидат.

Откак Рейвънсууд замина, всички постъпки на маркиз А… бяха насочени към това да се издигне непреодолима преграда между младия му сродник и Луси Аштън. Маркизът искрено желаеше доброто на Рейвънсууд, но като действуваше в негов интерес, се съобразяваше, подобно на всички приятели и покровители, само с личното си мнение, без ни най-малко да помисли, че постъпките му могат да противоречат на стремежите на младия човек.

Използувайки властта си на министър, маркизът подаде в английската камара на лордовете апелация срещу решението на шотландските съдилища, предали на сър Уилям наследствените имоти на семейство Рейвънсууд. Тази мярка, до която така често се прибягва в наши дни, тогава бе приложена в Шотландия за пръв път и юристите, които се числяха към партията, враждебна на маркиза, окачествиха постъпката му като безпрецедентно, произволно и дори тиранично нарушаване на суверенните права на Шотландия. Щом тази апелация възмути дотолкова страничните лица, свързани със сър Уилям единствено поради общи политически интереси, лесно можем да си представим какво са говорили и мислили самите Аштън, научили за сполетялото ги сурово изпитание. Сър Уилям, у когото жаждата за земни блага бе по-силна и от вродената му предпазливост, изпадна в отчаяние от загубата, която го заплашваше. Надменният му син се вбесяваше при самата мисъл, че могат да го лишат от очакваното наследство. А в очите на злобната, отмъстителна лейди Аштън поведението на Рейвънсууд или по-точно на неговия покровител бе най-тежкото оскърбление, което зовеше към безпощадна мъст от този миг нататък. Под влияние на околните дори кротката, доверчива Луси намираше постъпката на Рейвънсууд прибързана и до известна степен некоректна.

„Нали баща ми покани Едгар тук? — мислеше си тя с тъга. — Татко симпатизираше или поне не пречеше на нашата любов. Едгар би трябвало да помни това и най-малкото от чувство на благодарност да си наложи да почака известно време с утвърждаването на предполагаемите си права. Аз, без да се замисля, бих се отказала заради него от две такива състояния; а той се стреми така амбициозно да си възвърне това имение, сякаш не съзнава, че въпросът засяга и самата мен.“

Луси страдаше безмълвно, защото се опасяваше, че с жалбите си може да засили враждебните чувства, които изпитват всички в замъка към нейния любим и се надпреварват да осъждат предприетите в негов интерес мерки, като ги обявяват за неоправдани, незаконни, произволни — с една дума такива, каквито е могло Да се очакват в най-лошите времена на най-лошите Стюарти. Те твърдяха, че преразглеждането на решенията на компетентните шотландски съдии от страна на английската камара на лордовете — чиито членове били хора несъмнено твърде знатни, но не и сведущи по гражданските дела и което е съвсем възможно, предубедени срещу шотландските съдилища — е истински позор за Шотландия. Позовавайки се на тази крещяща несправедливост, замислена срещу сър Уилям, близките му не щадяха сили и не пестяха доводите си, за да убедят Луси да развали годежа си с Рейвънсууд, който те наричаха направо позорен, срамен, греховен, и обвиняваха клетата девойка в това, че е дала дума на смъртния враг на дома, като й натякваха, че нейната упоритост усилва още повече нещастието, постигнало родителите й.