Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Облече се набързо и тръгна към дома на професора. По пътя мислеше само за изгубения ръкопис. „Ужасна история! — казваше си той. — Какво нещастие, че толкова бързам!“
Професорът започна да го изпитва, но той не можеше да откъсне мисълта си от ръкописа. „Какво ми каза този нещастник? — питаше се той. — Че е работил върху книгата пет години и че не може да я напише наново? Как ли ще имам смелост да му кажа, че тя е изчезнала?“
Беше толкова смутен от станалото, че не можеше да събере мислите си. Всичките му знания се бяха изпарили. Не чуваше какво го пита професорът и не знаеше какво отговаря. Професорът беше възмутен от невежеството му и не можеше да направи нищо друго, освен да го скъса.
Като излезе на улицата, студентът беше напълно съкрушен. „Пропадна ми службата — мислеше си той, — и то заради този книжен плъх! Защо трябваше да донесе ръкописа си тъкмо днес? Но така, е, когато човек е услужлив!“
В този момент срещу него се зададе другият студент. Разбира се, не можеше да му каже, че ръкописът е изгубен, преди да се опита да го намери, и реши да мине мълчаливо край него. Другарят му вървеше замислен и се безпокоеше какво ли ще каже студентът за книгата му. Ето защо, като видя, че той бърза да го отмине с неучтиво кимване, много се изплаши. Хвана го за ръката и го попита дали е прочел нещо.
— Излизам от изпит — отвърна студентът и се опита да продължи.
Но другарят му си помисли, че той го избягва, за да не трябва да му каже колко е лоша книгата му. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне. Значи, работата, която бе работил пет дълги години, не представлява нищо! В отчаянието си той каза на студента:
— Не забравяй какво ти казах! Ако книгата не е хубава, не искам повече да я видя! Прочети я, колкото можеш по-скоро, и ми кажи какво мислиш за нея! Но ако не струва, можеш да я изгориш. Аз не искам да я погледна.
И той бързо си тръгна. Студентът го изгледа, за миг поиска да го извика обратно, но после се разколеба и си тръгна за в къщи.
Той облече бързо всекидневните си дрехи и се спусна да търси ръкописа. Обиколи улиците, площадите и градините. Надникна из дворовете и стигна чак до края на града, но не можа да намери нито един лист.
След като търси няколко часа, той много огладня и реши да отиде да обядва. Но в ресторанта пак срещна приятеля си, който веднага дойде при него, за да го попита за книгата.
— Ще дойда довечера при теб, за да поговорим върху нея — каза той уклончиво. Не му се искаше да признае, че я е изгубил, преди да се убеди, че не може нищо да намери. Другарят му пребледня.
— Не забравяй да я унищожиш, ако не е хубава! — каза той и си отиде, убеден, че приятелят му не е харесал книгата.
Студентът пак тръгна из града и продължи да търси до мръкване, без да намери нещо. Като се прибираше, той срещна няколко свои приятели.
— Къде се криеш? Защо не идваш на празника на пролетта? — попитаха го те.
— Днес ли е празникът на пролетта? — учуди се студентът. — Съвсем бях забравил.
Докато говореше с приятелите си, край тях мина младо момиче, в което той беше влюбен. То не го и погледна, а продължи да разговаря и се усмихва мило на един друг студент, който го придружаваше. Тогава той си спомни, че го беше поканил за празника на пролетта и че не беше отишъл на срещата. Какво ли щеше да си помисли то за него?
Нещо го прободе в сърцето и той поиска да се спусне подире й, но един от приятелите му каза:
— Знаеш ли, че Стенберг, вечният студент, нещо е загазил. Тази вечер се е разболял.
— Опасно ли е? — запита бързо студентът.
— Има нещо на сърцето. Получил е остра криза, която може да се повтори всеки момент. Докторът смята, че му тежи някаква грижа. Ако тя се премахне, може би ще му мине.
Малко по-късно студентът отиде у книжния плъх. Той лежеше бледен и изтощен и още не се бе съвзел от припадъка.
— Дойдох да поговорим за книгата ти — каза студентът. — Знаеш ли, че; работата ти е чудесна! Рядко съм чел такова хубаво нещо.
Вечният студент се изправи на леглото и го погледна с широко отворени очи.
— Ти защо се държа така особено днес на обяд?
— Бях в лошо настроение, защото ме скъсаха на изпит. Не знаех, че толкова държиш на мнението ми. Книгата ти много ми хареса.
Болният го гледаше изпитателно, убеден, че студентът крие нещо от него.
— Ти говориш така, защото си чул, че съм болен и искаш да ме успокоиш.
— Съвсем не. Бъди сигурен, че работата ти е прекрасна.
— Ти наистина ли не си я унищожил, както те помолих?
— Да не съм луд!
— Донеси я тогава! Докажи ми, че не си я унищожил и аз ще ти повярвам! — каза болният и падна на възглавницата така изтощен, че студентът се уплаши да не е получил нова криза.