Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
И кучето се хвърли, докъдето стигаше веригата му, и дълго лая и ръмжа.
— Не ми се вярва вече да се покаже тази нощ — каза то.
— Само с ръмжене не можеш изплаши лисицата — възрази момчето. — Тя ей сега ще дойде тука и това е хубаво, защото съм намислил как ще я хванем.
— Пак ли започваш да се подиграваш с мен? — попита кучето.
— Ела вътре в колибката, за да не ни чуе лисицата — отвърна момчето, — там ще ти обясня какво трябва да правиш!
Момчето и кучето се вмъкнаха в колибката и започнаха да си шепнат.
След малко лисицата си подаде носа зад ъгъла и като видя, че всичко е спокойно, промъкна се тихо през двора. Тя веднага подуши, че момчето е в кучешката колибка и клекна по-далечко, за да размисли как да го подмами. Изведнъж кучето показа глава и изръмжа:
— Махай се оттам, докато не съм дошъл да те хвана!
— Ще си седя тук, колкото искам! — отвърна лисицата.
— Махай се, ти казвам! — изръмжа пак кучето заплашително. — Инак да знаеш, че си излязла на лов за последен път!
Но лисицата само се ухили и не мръдна от мястото си.
— Зная докъде стига веригата ти — рече спокойно тя.
— Два пъти те предупредих — каза кучето, като излезе от колибката. — Никой не ти е крив!
И в същия миг то се хвърли с голям скок към лисицата и я хвана съвсем лесно, защото беше развързано. Момчето му беше махнало нашийника.
След кратка борба всичко се свърши. Кучето стоеше като победител, а лисицата лежеше на земята и не смееше да мръдне.
— Мирувай сега! — каза кучето. — Инак ще те удуша!
После то хвана лисицата за врата и я повлече към колибката си. Момчето се показа с веригата в ръце, зави я два пъти около шията на лисицата и я стегна така, че тя не можеше да мръдне.
— Е, Смире, надявам се, че от теб ще излезе добро куче — каза то, когато свърши работата си.
XXXIV
Легендата за Упланд
Четвъртък, 5 май
На другия ден дъждът спря, но вятърът продължи целия предиобед. Наводнението се разрастваше. Веднага следобед настъпи промяна. Времето изведнъж стана чудесно: топло, тихо и приятно.
Момчето лежеше доволно сред един голям букет цъфнали жълтурчета и гледаше към небето, когато по пътеката, криволичеща край брега, се зададоха двама малки ученици с книги и кошнички за храна. Те вървяха бавно и изглеждаха много смутени. Като стигнаха срещу Нилс Холгерсон, седнаха на един камък и заговориха.
— Мама много ще ни се разсърди, като разбере, че и днес не сме си знаели урока — каза едното от децата.
— И татко! — допълни другото и това така ги разтревожи, че и двете се разплакаха.
Момчето се чудеше как да ги успокои. В това време една малка гърбава бабичка с приятно лице се зададе по пътечката и спря до тях.
— Защо плачете, деца? — попита бабичката и те й разказаха, че не са си знаели урока в училище и сега толкова се срамуват, че не искат да се приберат в къщи.
— Какъв беше този мъчен урок, та не можахте да го научите? — попита бабичката. Децата отговориха, че имали урок за Упланд.
— Да, сигурно е мъчно да се учат уроци по книгите — каза бабичката, — но аз ще ви разкажа какво съм чула от моята майка за тази страна. Аз не съм ходила на училище и не съм учила нищо, но още помня разказите на майка си.
Мама казваше — започна бабичката, като седна до децата, — че едно време Упланд била най-бедната и най-незначителната област в цяла Швеция. В нея имало само бедни глинести ниви и купища камъни. И досега те се срещат на много места, макар че ние, които живеем край Мелар, не ги виждаме.
Както и да е, тук било много бедно и тъжно. Упланд виждала, че другите области я смятат за истински бедняк и с течение на времето това почнало да я дразни. И един хубав ден сиромашията така й омръзнала, че си взела чувалчето на гърба и тояжката в ръка и тръгнала да проси от по-богатите.
Тя се запътила най-напред на юг и стигнала чак до Сконе. Почнала да се оплаква колко е бедна и помолила за земя. „Човек вече не знае какво да дава на всички, които се влачат по просия! — казала Сконе. — Но чакай да видя! Тъкмо съм изкопала няколко кариери за мергел. Можеш да вземеш купчините пръст, които съм нахвърляла по края, ако ще ти свършат работа.“
Упланд благодарила, взела ги и се запътила към Вестерйотланд. И там се оплакала от сиромашията си и помолила за земя. „Земя няма да ти дам — отговорила Вестерйотланд. — На просяци не давам нито парче от моите тлъсти ливади. Но ако ти трябва рекичка, можеш да вземеш някоя от ония, които текат през равнината.“
Упланд благодарила, взела рекичката и тръгнала към Халанд. И там почнала да се оплаква и да проси земя. „И аз не съм по-богата от тебе — отвърнала Халанд, — затова не мога нищо да ти дам. Но ако мислиш, че си струва трудът, изкопай си от земята няколко камъка.“