Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Една сутрин той се бе събудил, но още лежеше и си мислеше колко му върви. „Всички ме обичат: и другарите ми, и професорите — казваше си той. — А колко лесно уча! Днес отивам да държа последния си изпит и скоро след това ще завърша. А като завърша навреме, веднага ще получа служба с голяма заплата. Чудно, какво щастие имам! Но и аз се старая толкова много, че не може и да бъде другояче.“
Студентите в Упсала не ходят на лекции и не учат заедно като ученици, а се готвят у дома си. Като приготвят един предмет, отиват при професора, който ги изпитва наведнъж върху целия материал. Такъв изпит се нарича „тентамен“ и днес студентът трябваше да държи последния и най-мъчния.
След като се облече и закуси, той седна на масата, за да прегледа още веднъж книгите. „Така добре съм подготвен, че това е съвсем излишно — мислеше си студентът, — но нека се помъча до последната минута, за да нямам за какво да се упреквам.“
И тъкмо зачете, на вратата се почука и при него влезе един студент с дебел том под мишница. Този студент много се различаваше от него. Беше стеснителен и мрачен и изглеждаше беден, дрехите му бяха износени. Той се ровеше все в книгите и от нищо друго не се интересуваше. За него казваха, че е много учен, но беше толкова плах и стеснителен, че не смееше да се яви нито на един изпит. Всички мислеха, че ще остане вечен студент, един от онези студенти, които стоят в Упсала години наред и непрекъснато учат, но от тях нищо не излиза.
Сега той искаше да помоли другаря си да прочете една книга, която той беше написал. Книгата не беше напечатана, а още в ръкопис.
— Ще ми направиш голяма услуга, ако надникнеш в нея — помоли той — и ми кажеш струва ли нещо.
Студентът, на когото вървеше във всичко, си помисли: „Не е ли истина, че всички ме обичат? Ето сега и този чудак, който не смее да покаже работата си никому, иска аз да я преценя.“
Той обеща да прочете ръкописа при първата възможност и другарят му го сложи на масата пред него.
— Пази го внимателно — помоли той. — Пет години съм работил върху него и ако пропадне, не мога да го напиша наново.
— Докато е у мен, нищо няма да му стане — отвърна студентът и другарят му си отиде успокоен.
Студентът посегна към дебелия том. „Какво ли е съчинявал толкова време? — каза си той. — Аха, историята на град Упсала! Това е съвсем сериозна работа.“
Този студент обичаше Упсала повече от всички други градове и беше много любопитен да узнае какво е написал вечният студент.
— Всъщност аз веднага мога да почна да чета историята му — промърмори той. — Няма смисъл да зубря до последната минута. Не ще науча нещо повече от това, което вече зная.
Студентът зачете и не вдигна очи от ръкописа, докато не го свърши. Като стигна до края, той беше съвсем изненадан. „Я гледай! Това е прекрасен научен труд! Когато книгата излезе, кариерата му е осигурена. Радвам се, че ще мога да му кажа колко е хубава!“
Той събра листата на ръкописа и ги подреди на масата. В този момент удари часовник.
— Ехе, време е да вървя при професора! — каза той и се спусна да вземе черните си дрехи, които бяха окачени в една стаичка на тавана.
Както често се случва, когато хората бързат, ключалката се заяде и докато се върне, мина доста време.
Като стигна на прага, той високо извика. На излизане беше оставил в бързината си вратата отворена, а прозорецът, до който стоеше масата, беше също отворен. Станало бе силно течение и сега студентът гледаше как листата на ръкописа излитат през прозореца. С един скок той премина стаята и натисна с ръка книгата, но от нея не беше останало много нещо. На масата имаше десетина-дванадесет страници. С останалите вятърът си играеше над градини и покриви.
Студентът се наведе през прозореца и погледна листовете. На покрива пред прозореца му бе кацнала една черна птица и го гледаше с комична тържественост. „Това не е ли гарван? — помисли си студентът. — Казват, че гарваните носят нещастие.“
На покрива имаше още няколко листа и той сигурно щеше да успее да спаси поне част от изгубеното, ако не трябваше да мисли за изпита си. Според него той трябваше да се грижи преди всичко за собствените си работи. „От това зависи цялото ми бъдеще“ — каза си той.