Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
На много места прозорците бяха отворени. Момчето можа да надникне тук-там и се убеди, че гарванът има право.
Батаки му показа голямата библиотека, пълна с книги от зимника до тавана. Заведе го до гордата университетска сграда и му показа разкошните аудитории. Минаха край старата постройка, наречена Густавианум, и през прозорците момчето видя препарирани животни. Прелетяха над големите зимни градини, пълни с чуждоземни растения, и погледнаха обсерваторията с големите телескопи, насочени към небето.
Прелетяха и покрай много прозорци и видяха стари хора с очила на носа, които седяха и пишеха или четяха. Стените на стаите им бяха покрити с книги. Минаха и край тавански стаички, където студенти лежаха на леглата си и се ровеха в дебели томове. Най сетне гарванът кацна на един покрив.
— Видя ли, че в този град наистина владее науката? — каза той и момчето трябваше да признае, че има право.
— Ако не бях гарван — продължи Батаки, — а човек като теб, щях да се заселя тук. Ще стоя ден и нощ в една такава стая, пълна с книги, и ще науча всичко, написано в тях. Не ти ли се иска и на теб същото?
— Не, на мен като че ли повече ми се пътува с дивите гъски — отговори момчето.
— Не ти ли се иска да лекуваш болестите? — попита гарванът.
— Да, май че ми се иска.
— Не ти ли се иска да знаеш какво става по света, да говориш всички езици и да можеш да обясниш какъв е пътят на слънцето, луната и звездите по небето? — попита гарванът.
— Да, и това няма да е лошо.
— Не ти ли се иска да се научиш да различаваш доброто и злото, истината и лъжата?
— И това би било полезно — отговори момчето, — аз неведнъж съм го забелязвал.
— А не ти ли се иска да станеш свещеник и да четеш проповеди във вашата черква?
— Колко доволни щяха да са татко и мама, ако можех да се издигна дотам — отвърна момчето.
По този начин гарванът обясни на момчето, че онези, които живеят и учат в Упсала, са щастливи, но то все още не искаше да бъде между тях.
Случи се така, че големият празник на пролетта, който се чествува всяка година в Упсала, беше тази вечер.
Така Нилс Холгерсон можа да види студентите, които дойдоха в Ботаническата градина, където щеше да се чествува празникът. Те пристигнаха в дълго шествие с бели шапки на главите и улицата приличаше на тъмна река, пълна с бели водни лилии. Студентите носеха бели копринени знамена, бродирани със сърма, и пееха пролетни песни. Но на Нилс Холгерсон се струваше, че не те пеят, а че песента се носи над главите им. Струваше му се, че не студентите пеят за пролетта, а пролетта, скрита някъде, пее за студентите. Не му се вярваше, че пеенето на хората може да звучи така то приличаше на шепота на вятъра във върховете на боровете, на звъна на стоманата, на песента на дивите лебеди край морето.
Когато стигнаха в градината, където поляните сияеха в светла и нежна пролетна зеленина, а дърветата развиваха листата и разпукваха пъпките си, студентите се спряха пред една трибуна. Красив млад човек се качи на трибуната и заговори.
Тя беше издигната на стълбите на голямата зимна градина и гарванът остави момчето на покрива й. То седеше там спокойно и слушаше всички речи. Най-после на трибуната се качи един стар човек. Той каза, че най-хубавото нещо на света е да бъдеш млад и да можеш да прекараш младините си в Упсала. Говори за прелестта на спокойната работа над книгите и за светлите юношески радости, които са най-приятни тук, сред толкова много другари. Той непрекъснато повтаряше какво голямо щастие е да живееш между весели и добри приятели. Това облекчава труда, помага да се забравят грижите и съживява надеждите.
Момчето гледаше наредените в полукръг студенти и почваше да мечтае колко хубаво би било да бъде един от тях. В тяхната среда човек като че е нещо повече, отколкото ако живее сам.
След речите последваха песни, а след песните дойдоха нови речи. Момчето никога не бе предполагало, че думите могат така да затрогват, да радват и да веселят. То забеляза, че студентите не са сами в градината. Имаше и много млади момичета със светли дрехи и хубави пролетни шапки, а също и много други хора. И те като него бяха дошли само за да погледат студентите.
Понякога между речите и песните имаше почивка и тогава тълпата се разпръсваше из цялата градина. Но скоро се явяваше нов оратор и около него веднага се събираха слушатели. Така продължи до късно през нощта.
Когато всичко се свърши, момчето въздъхна дълбоко и разтърка очи, като че ли се събуждаше от сън. То бе надникнало в една страна на живота, която досега не познаваше и където щастието, надеждите и жизнерадостта сякаш бяха заразителни. За миг момчето се бе почувствувало като всички други. Но когато отзвуча и последната песен, то отново осъзна колко тъжен е неговият живот и с мъка се върна към света на бедните си спътници.