Издирваният
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #17
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Издирваният». Краткое содержание книги:
Престъплението е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.
Бившият военен полицай и друг път е попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос.
Джеймс Бонд, Мръсния Хари и Джейсън Борн не биха пожелали Ричър за противник.
Read more:
Ричър ги остави да се отдалечат. Не си струваха цената. Щеше да бъде много шум за нищо. Триото се изниза през една от далечните странични врати, маркирана със синьо кръгче. Очевидно възнамеряваха да се прехвърлят напреко в първата камера. Да речем, през четвъртата врата със синьо кръгче, а после през първата подобна врата в обратна посока, вече в следващия коридор. Или някаква друга комбинация. Не беше много по-различно от начина на ориентация в Пентагона.
Явно бяха излезли от едно помещение вляво от мястото, на което се намираше Ричър. Вратата зееше отворена за разлика от преди. Той си пое въздух, преброи до три и измина десетте метра до нея.
Озова се пред някакъв кабинет с размери шест на пет. Една бетонна стена и три шперплатови. Пред всички имаше високи рафтове, отрупани с книжа. Беше пълно с бюра, също засипани с книжа. Отделни листове, снопчета с ластици или щипки, папки. Плътно изписани с числа. Шестцифрени, седемцифрени, осемцифрени. Безинтересни и скучни. Материал, който подлежеше на събиране, изваждане или умножение. Работа, която до голяма степен изглеждаше свършена. Повечето документи приличаха на счетоводни книги.
Никакви компютри.
Само хартия.
В коридора се чуха стъпки.
Ричър напрегна слух и успя да долови отварянето на врата. А след това и затварянето. Нищо повече. Върна се в коридора. Ако Маккуин бе затворен някъде, мястото вероятно щеше да е дълбоко в недрата на огромното съоръжение. Отдалечено на сто и двайсет метра. В дъното, далече от външния свят. На място, до което се стигаше след преодоляване на дълга поредица смъртоносни капани. Без възможност за бягство, без да се разчита на скривалища. С изключение на помещенията, маркирани със сини лепенки, които не бяха много. А и търсенето на път за бягство през напречните проходи нямаше как да го отведе напред.
Това са типично военни проблеми, нали? Не са ли те обучавали да се справяш с тях?
Не съвсем. Не и без подкрепата на жива сила, оборудвана с хеликоптери, радиостанции и най-вече оръжие.
Надникна и в помещението насреща. Още една канцелария. Шест на пет, запълнена с рафтове и бюра, отрупани с още хартия и с още числа. Много числа. Шест-, седем- и осемцифрени. Провери и съседната стая. Същата работа. Бюра, рафтове, изписани с числа листове. Обърна се и тръгна обратно към вратата, облепена с найлон.
В коридора отново се разнесоха стъпки.
Той се промъкна през процепа в найлона и затвори вратата след себе си.
Стъпките се превърнаха в тропот.
По коридора тичаха хора.
Хора, които крещяха.
Най-късото разстояние между две точки е правата линия. Ричър пое към дъното на третата камера, отстоящо на около сто и двайсет метра. Покрай изоставените ремаркета, натоварени с огромните зловещи на вид цистерни. Под краката му се вдигаше ситен прах. Все едно че валеше снежец. За пръв път беше доволен, че носът му е счупен. Ноздрите му бяха тотално задръстени и това го спасяваше от евентуалното кихане, което със сигурност щеше да бъде доста силно и доста често.
Последната оригинална врата се намираше на три метра от дъното на тунела. На една линия с последния жълт контейнер, точно срещу символа за опасност от радиация. Ричър я отвори, извади от джоба си ключа от мотела на онзи дебелак в Айова и решително го заби в дебелия найлон. Продупчване, дърпане. Продупчване, дърпане. В обратна посока беше по-лесно. Найлонът увисваше надолу и това му даваше възможност да го разкъсва с далеч по-малко усилия. Пространството оттатък беше празно. Построено като стая, но явно използвано като фоайе.
Ричър опря глава на вратата към коридора и напрегна слух. Долови някакви звуци, но те бяха далече. Звуци, издаващи хаос и объркване. Претърсването беше започнало. По протежение на сградата, но в обратна посока. Прибързано и недостатъчно обмислено. Той се намираше зад фронтовата линия. Образно казано. Далече в тила, още по-далече от реалния свят.
Отвори вратата и надникна. Някъде далече напред въоръжени хора претърсваха стая по стая. Най-малко петима. Влизаха, излизаха. Влизаха, излизаха. Все по-далече и по-далече от него.
Вратата насреща имаше синьо кръгче. Помещението зад нея би трябвало да е празно. Построено като стая, използвано като фоайе. По тази причина Ричър избра следващата врата, на отсрещната стена. Тя нямаше синьо кръгче. Промъкна се безшумно към нея и надникна. Канцелария. Рафтове, бюра, хартия. Зад едно от бюрата седеше мъж. Ричър го застреля в главата. Гърмежът отекна в цялата камера, преодолял с лекота шперплатовите прегради. Ричър се върна обратно и надникна в коридора. Петимата ловци бяха на трийсетина метра от него. Замръзнали в крачка, с обърнати в обратна посока глави. Ричър прибра глока в джоба си и свали от рамото си единия от двата колта. Превключи на автоматична стрелба, вдигна го и се прицели. После натисна спусъка, стиснал здраво картечния пистолет, за да овладее повдигането на цевта. Двайсет патрона със скорост деветстотин в минута. По-малко от секунда и половина. Бързо и гладко тракане, като от шевна машина. Петимата се строполиха на пода. Вероятно трима от тях бяха мъртви, един ранен и един в плен на паниката. Но това не беше грижа на Ричър. Важното беше, че резултатът е в негова полза. Поне засега.