Издирваният

Оригиналната врата вдясно беше покрита с голям лист прозрачен найлон, прикрепен в ъглите с цяла ролка тиксо.

По неизвестни причини.

Подчинявайки се на принципа съмняваш ли се, тръгни наляво, Ричър пое в противоположната посока, към другата оригинална врата. Стара, солидна, покрита с някакъв избелял ламинат. Преди петдесет години трябва да бе последен писък на модата. Дръжката на бравата беше от обикновена стомана, но дебела и солидна.

Ричър я натисна, бутна вратата и се озова в квадратно помещение с две стари и две нови стени. Нещо като стая за персонала. Удобни фотьойли, един от които беше зает. Но не от Маккуин. Човекът понечи да се изправи, после рухна обратно. Изстрел в тялото, а не в главата. Така беше по-сигурно. По-голяма мишена. Тук нямаше нужда от бърза мозъчна смърт. Ситуацията не го изискваше.

Служебната стая имаше втора врата. Ричър насочи пистолета си към нея, готов да реагира на появата на някой, който бе чул изстрела. Изчака известно време, после излезе през нея. Озова се в тесен коридор, дълъг поне сто и петдесет метра, който описваше плавен завой надясно. Вътрешното разположение започваше да му става ясно. Бункерът беше разделен на три успоредни помещения, дълги и тесни. Като три наредени една до друга пури. Със съответните входни тунели. И със сигурност заети от междуконтинентални ракети по онова време. А след опразването им се бяха превърнали в дълги и празни камери, в които властваше единствено ехото. Днес тези камери бяха преградени с шперплат, образувайки отделни помещения. Многобройни стаи от двете страни на дългия коридор, умножени по три. Което съдържаше някаква ирония. Каквото повикало, такова се обадило. Съвременното Министерство на отбраната беше започнало по същия начин: след бурното му разрастване в началото на Втората световна война бе готово да завре хората си във всяка стара сграда, която намери.

Наличието на толкова много помещения не беше добра новина. Може би четирийсет във всяка камера. Общо сто и двайсет. Плюс, минус няколко. Отрядът от Куонтико щеше да се появи още преди да е претърсил и половината. Което беше проблем. Дотогава щяха да са приели обаждането на Делфуенсо, която щеше да им каже да кацнат на базата „Уайтман“ и незабавно да се насочат на север, готови за рокендрол. Престрелката щеше да бъде грозна.

Фактът, че шперплатът е слаб изолатор, беше втората лоша новина. Това означаваше, че последният му изстрел е бил чут поне в една трета от обекта. По тази причина Ричър се върна обратно, прекоси служебната стая с мъртвия в удобния фотьойл и излезе в гаража. Големият механизиран портал все още беше отворен. Като дръпнати завеси. Зад него се виждаха трийсетметровият входен тунел със смачкания пикап и двата трупа на входа и на изхода. Ричър откри вътрешния бутон и го натисна. Стартерът изръмжа, дизеловите мотори запалиха, порталът започна да се затваря. Шумът беше оглушителен, точно според очакванията му. След като имаше право на избор, предпочиташе гърбът му да е защитен.

Прекоси гаража и опита новата врата в дъното на шперплатовата стена. Оказа се, че и тя води към дълъг и тесен централен коридор. Стаи отляво, стаи отдясно. Средната камера, преградена по същия начин като предишната. Върху част от вратите имаше сини кръгчета. Изрязани от пластмаса и залепени с лепило. Най-близките бяха на втората врата отляво и на тази срещу нея, отдясно. Всички следващи кръгчета се повтаряха през три врати, по цялото протежение на коридора.