Черната призма [bg]

— Гарадул жадува за Гаристън, така че дори да беше кула от лайна, построена върху равнина от изпражнения, би било проява на слабост да му я дадем. Правилният ход би бил да сравним града със земята, да поробим жителите му и да посипем нивите със сол — и да се махнем, преди да е пристигнал. Но ти провали тази възможност със своята некомпетентност. А когато крал Гарадул държи Гаристън с двайсет хиляди мъже, ще откриеш, че е много по-трудно да си го върнеш, отколкото на него да го превземе при сегашния гарнизон от хиляда души.

— Рутгарците имат само хиляда души там, така ли? — попита Гавин. Това беше по-малко от минимален гарнизон. Ако не бързаше толкова, докато минаваше с лодката през града, със сигурност щеше да забележи.

— Имат си проблеми с аборнейците, които пак са вдигнали таксите за минаване през Теснините. Рутгарците искат да демонстрират сила. Изтеглили са от Гаристън повечето си кораби и войници.

— Това е идиотщина. Те трябва да знаят, че Гарадул трупа войски.

— Съгласен съм. Мисля, че рутгарската външна министърка е била подкупена. Тя е умна, би трябвало да разбира какво прави. Както и да е, ти трябва да идеш в Гаристън. Спаси града и убий Раск Гарадул, но дори и да не успееш в това, добери се до кинжала. От него зависи всичко.

Кое „всичко“? Там беше проблемът да се преструваш, че знаеш тайни, които не знаеш. Тайните — и особено големите, опасни тайни — обикновено се споменават мъгляво. Особено когато заговорниците знаят, че често са подслушвани от шпиони.

„Може би трябваше да поема риска да кажа, че съм забравил какво представлява онзи кинжал.“

Едно време Дазен знаеше всички чайни на Гавин, дори онези, които уж трябваше да са само между Гавин и баща им. Дазен и Гавин бяха не просто братя. Бяха най-добри приятели. Макар че Дазен беше две години по-малък, Гавин се отнасяше с него като с равен. Севастиан беше най-малкият; него го караха да си остава вкъщи. Но Гавин и Дазен имаха едни и същи приятели. Заедно печелеха и губеха юмручни боеве срещу братята Белодъб. На Гавин му липсваше простотата на онези битки. Две страни, много юмруци и когато едната страна се разреваваше, боят свършваше.

Но Гавин се бе променил в деня, когато навърши тринайсет. Тогава Дазен още нямаше единайсет. Андрос Гайл бе дошъл, облечен в церемониалните си одежди — огромен и впечатляващ в златисточервения брокат и със златисточервените верижки около шията си. Макар че вече от десетилетие бе член на Спектъра, винаги го наричаха Андрос Гайл, а не Андрос Червени. Всички знаеха кое е по-важно. Андрос бе отвел Гавин.

Когато на следващата сутрин Гавин се върна, очите му бяха подпухнали, като че ли е плакал, макар да отрече яростно, щом Дазен го попита. Каквото и да бе станало, след това Гавин не бе същият. Каза на Дазен, че вече е мъж, и отказа да си играе с него. Когато братята Белодъб се опитаха да завържат бой, Гавин се изпълни с толкова подчервено, че топлината заблика от него на вълни, и каза на братята, че ако го нападнат, последиците ще тежат на тяхната съвест.