Черната призма [bg]

— Лорд Призма? — рече робът.

Гавин изтръска последните остатъци луксин от пръстите си. Смолистата миризма, която го лъхна, не го успокои много.

В стаята на Андрос Гайл се поддържаше пълен мрак. Дебели кадифени завеси закриваха прозорците, също такива бяха окачени на няколко слоя и по стените. На входа бе изградено преддверие, така че светлината от коридора да не влиза заедно с малкото му посетители. Гавин притегли надвиолетова светлина и влезе в преддверието.

Гринуди затвори вратата след тях. Гавин събра в дланта си малка топка надвиолетово, притеглено несъвършено, за да е нестабилно. Тази нестабилност го караше да се разпада бавно на светлина от собствения си спектър. За надвиолетов притеглящ това бе все едно да носиш факла, чиято светлина е невидима за всеки друг. Нито Гринуди, нито Андрос бяха надвиолетови, така че Гавин можеше да използва колкото си иска от призрачната светлина.

Пред очите му Гринуди затисна с тежка възглавница тясната пролука под вратата зад тях. Поспря се, изчаквайки очите му да свикнат с мрака. Той не бе притеглящ, така че не можеше да контролира очите си директно. В мрака на един тъмен — тоест непритеглящ — му бе нужен поне половин час, за да постигне пълната си чувствителност към светлина. Повечето притеглящи можеха да го правят за десет минути поради дългото време, което прекарваха, настроени към светлината. Някои можеха да постигнат пълна чувствителност за секунди. Но Гринуди не се опитваше да вижда — бе запаметил плана на стаята още преди години; просто се уверяваше, че няма да пропусне никаква светлина в покоите на Върховния господар Гайл. След като остана доволен, най-сетне отвори вратата.

Гавин се зарадва, че държи надвиолетовото. Като всички притеглящи, го бяха учили да не разчита на цветовете, за да променя настроенията си. И като повечето, често не успяваше. Това бе особено голямо изкушение за полихромите. Съществуваше цвят за всяко чувство или за противодействие на всяко чувство. Ето сега например. Използването на надвиолетовия спектър бе придружено от чувство за откъснатост, отчуждаване. Това понякога му се струваше иронично, дори цинично. И винаги беше все едно гледа на себе си отгоре.

„Ти си Призмата, а се страхуваш от един старец.“

В надвиолетовата светлина Гавин видя баща си: седеше в тапициран стол с висока облегалка, обърнат към закрития и закован с дъски прозорец.

Някога Андрос Гайл бе висок здравеняк. Сега сякаш цялата маса се бе смъкнала от широките му плещи, за да образува коремче. Не беше дебел — просто теглото му се бе събрало в търбуха му. Ръцете и краката му бяха изтънели от годините, прекарани почти неизменно в този стол; на шейсет и пет кожата му бе провиснала и покрита с петна.

— Синко, колко мило, че реши да ме посетиш. Старите хора се чувстват самотни.

— Съжалявам, татко. Бялата постоянно ме товари с работа.

— Не бива да си толкова търпелив с тази кучка. Би трябвало да уредиш дъртата да се присъедини към Освобождението тази година.