Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
— Имам чувството, че повечето мъже са я прекарали. И тъй, с две думи, ако видиш някой, който съответства на описанието — идвай! Чуеш ли да се стреля — влизай!
— Хап — търпеливо каза Дек, — това са глупости. Ако вляза, чак след като чуя изстрели, вероятността те са били насочени срещу теб никак не е малка.
— И какво предлагаш?
— Как ще влезеш в къщата?
— През задната врата. Будилникът ми има връзки със заключалката.
— Добре! Остави я отворена. Предполага се, че този образ Куот ще влезе през предната врата. Нали е поканен. Веднага щом се появи, аз идвам при теб откъм задната врата. Ако не е сам или подуша нещо гнило — идвам и вдигам врява.
— Става! — казах аз и слязох от колата. — И още нещо — гледай да не те убият.
— Същото важи и за теб! — Той се ухили и се наведе за да ме погледне. — Последните двама несретници, които все още се борят за победа.
Притичах бързо през пътя и се насочих към задната врата. Ключалките на прозорците надничаха към мен, както и преди, но и този път нищо непредвидено не се случи. Будилникът каза, че може да се обади по радиото на заключалката на вратата и със сигурност го е сторил, защото, когато стигнахме до нея, тя вече бе открехната два сантиметра. Бутнах я да се отвори още малко и се заслушах.
Нищо. Извадих пистолета си и влязох.
Задният коридор бе празен и виждах чак предната врата. В сравнение с миналия път в къщата имаше нещо по-различно. Нали знаете как е с къщите — понякога изглеждат по-приветливи, по-пълни. Не знам защо си помислих, че може и да не съм сам. Дали Моника Хамънд не си е у дома?
Имаше един начин да разбера, без да издавам присъствието си. Уредите щяха да знаят. Минах по коридора пипнешком и влязох в кухнята. От осветлението в шкафовете се процеждаше слаба светлина, всичко бе тихо, неподвижно. Включително и това, което бе на масата.
Роумър бе проснат на масата, разперените му ръце и крака висяха от различните й страни. Лицето му бе здраво насинено като след боксов мач, а някой бе разкрасил тялото му с електрическо длето, което все още стърчеше, забито в месестите останки от гърдите му.
— Здрасти — каза тих глас зад мен. Обърнах се и за малко да натисна спусъка.
Беше процесорът на храна, който седеше на плота.
— Извинявай — прошепна той, — недей да стреляш.
— Кога се случи това?
— Преди няколко часа. Беше ужасно!
От това, което машината беше подочула, можех да сглобя картината. Роумър решил, че не си заслужава да мами Стратън и да бяга от града и след като подшушнал информацията на Куот, уредил да се срещне с големия бос и да му каже всичко, каквото знае.
Грешка. Стратън го е убил, защото Роумър се е изпуснал, че аз зная за него и мога да го използвам, а може би и защото е психопат, който вижда, че губи играта. Както и да е, Роумър вече представлявал просто ненужен боклук и е бил очистен.
Изведнъж чух стъпки в другата част на къщата. Изтичах навън от кухнята, покрих се в мрачината и видях, че някой излиза от всекидневната и влиза в предния коридор.
— Стой на място! — казах аз, насочвайки пистолета към силуета. Тя дори не се стресна, просто се обърна бавно към мен и ме погледна. Беше Моника Хамънд!
— Кой си ти? — попита тя с леден и съвсем спокоен глас.
— Инспектор от ХЕИ — отвърнах аз и тръгнах към нея. — Знаете ли, че в района за подготовка на храна има един обезобразен труп?
Тя изглеждаше добре за жена, която вероятно наближаваше петдесетте. Предполагам, че чудовищното й его и маниакалните физически упражнения са допринесли за това. Единствената разлика между жената, която стоеше пред мен, и образа на онази от спомена, бе в няколкото бръчици около очите и прическата, която сега бе прецизна и скъпа. Това все още бе жената, която се бе присмяла на Лаура в оня далечен следобед и изглеждаше така, сякаш бе изваяна от някакъв студен, твърд камък.
Гледаше ме, както би гледала зет, за когото винаги се е опитвала да си внуши, че не съществува. Тя разбра, че зная за нея. И не даваше пет пари!
— Кой си ти? — попита пак тя.
— Един, дето твоят приятел прецака. Един от огромното множество, към които спадаше и Рей. Знаеш ли, че всъщност Стратън го уби?
Очите и заприличаха на локви кръв.
— Разбира се! — каза тя. — Идеята беше моя.
— И искаш собствената ти дъщеря да пострада за това?
— Аз нямам дъщеря! — отвърна тя.
В този момент едва не я застрелях там, на място. Треперейки от гняв, посочих с пистолета си вратата на всекидневната и изрекох, колкото можах по-спокойно: