Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
— Не — каза Господ, — г-н Томпсън е един от нас. Той няма да умре тук.
Стратън не му обърна внимание и опита още веднъж — резултатът беше същият. В известен смисъл почти му се възхищавах.
— Но от тебе — добави Господ, — наистина ми писна.
Най-сетне Стратън схвана какво става.
Шестте ангела тръгнаха към него. Видях, че в крайна сметка техните лица не са едни и същи, а постоянно променящи се безброй черти, всяка от които изчезваше твърде бързо, за да може човек да се фокусира върху нея и да я види. Изражението на лицата не можеше да се разгадае, чувствата, които ги владееха, не можеха да бъдат предугадени. Не можеха да бъдат описани с думи, защото в нашите умове нямаше нищо от онова, което бе в техните. Тогава разбрах защо Господ може да им въздейства толкова малко. Те бяха непознаваеми.
Стратън ги разпозна вероятно от собствените си сънища, които никога не съм успявал да измъкна от главата му. Той знаеше, че те идват за него и започна да се усуква, опита се да повярва, че има къде да избяга. Ала целият наш свят се бе свил до едно мъничко местенце и той нямаше къде да отиде.
Опита тромаво да тръгне назад, като с ужас гледаше духовете, които вероятно виждаше по много по-различен начин от мен — защото няма по-страховито зло от доброто, което те мрази.
Падна на колене.
Започна да става нещо необичайно, някаква физическа промяна — Стратън започна едва ли не да се сплесква. Вече не го виждах като точка в пространството, нито като физическо същество. Вместо това възприемах един дълъг процес на сътворени неща и изживени събития. Видях малки откъси от тях като при прехвърляне на спомени при лоша връзка. Лицето му започна да се размазва, разделяйки се в две посоки — в миналото и бъдещето. Вместо да задържи във вместимостите на визуалното, неговата същност ставаше течна като бушуваща река, която преодолява обичайните си брегове и предизвиква наводнения. Твърдостта на неговата материя идваше от това сгъстяване и аз разбрах, че с всички нас всъщност е така. Сега тя го напускаше.
Бях замръзнал, хипнотизиран в продължение на доста време, но след това казах:
— Не, той е мой.
Главите на всички ангели веднага се обърнаха към мен и се почудих как е възможно да съм ги видял с оръжия и как хората може да ги описват като малки сиви човечета или такива с арфи и крилца. Сигурен съм, както един приятел каза веднъж, че ако триъгълниците си измислят бог, вероятността той да има три страни е много голяма. В реалността ангелите в положителен смисъл не бяха нищо. Нито аз, нито кой да е друг можеше да проумее какво представляват. Те бяха отсъствие на отношение, телата им бяха горящи пламъци от някакъв нов цвят, който никой никога не е виждал.
Усетих, че очите им ме наблюдават до момента, в който те се размиха и се превърнаха в едно. Това, което видях чрез тях, бе едновременно и твърде грандиозно, и твърде малко, за да бъде осъзнато. Беше като книга — чиста и спретната от една страна, а от друга — достигаща до всичко, което някога се е случвало. Един бе направил хартията, друг — подвързията, трети пък — печатарските клишета, на които са били набрани записаните истории. Всичко това се е случвало на различни места по света и по различно време. А вътре — думите, всяка от които материализация на нещо ефирно и мимолетно, на предмети и мисли, рафинирани и оформяни от умовете на безброй поколения с една-единствена цел — да му се предаде смисъл. Техните очи водеха до безкрая, до всичко, което някога е било. Всяко нещо, без значение колко малко е то, е врата към всичко.
След малко ангелите се отдръпнаха и отстъпиха поне веднъж пред някой, който винаги е бил само пръв сред многото.
Човекът с тъмния костюм наведе глава към мен и ангелите затвориха очи.
След това всички изчезнаха и ние отново се намирахме в стая, пълна с ранени уреди, а по стените й имаше петна кръв и следи от куршуми. Героичният хладилник лежеше облегнат на касата, а вратата му леко се поклащаше. Процесорът за храна седеше в ъгъла, а лампичките по таблото му светеха безразборно. Моника Хамънд се бе проснала в безсъзнание на края на канапето. Когато си тръгвахме, дори не забелязах дали е там. Може и да не е била с нас. Може би този дом дори нямаше да понесе присъствието й.
Стратън все още стоеше на колене в средата на стаята, навел глава и проумял всичко за своята досегашна същност. Времето за него бе спряло, но аз го познавах достатъчно добре и бях сигурен, че ако не сме бдителни, скоро отново ще поеме по същия път.