М. Мерло-Понти
Нощ. Кръстовище в някакъв безлюден квартал на Лос Анджелис. Не познавам района, но едва ли бихте искали да попаднете тук. Два пътя — широки и равни, устремени в четирите посоки на света. Нагоре, в планините, те водят до места, които са също толкова непривлекателни, а дотам вероятно преминават през още по-страховити участъци.
Мъртви сгради, притаени в мъглата на всеки ъгъл, потънали в сън и тишина, надвесени над нас като в зловещ анимационен филм, но това просто не може да е така. Двуетажните къщи от бетон не се извисяват. Не им е в природата. Градът прилича на огромна решетка от празнини, които смаляват и обезличават сътвореното от човека, но самите те остават непокътнати — невидимото е сякаш много по-истинско от видимото.
Междувременно едно куче разтреперено изпраща последните дни от живота си, навито на кравай във входа на денонощен магазин за спиртни напитки. Светлината вътре е толкова жълта, че задрямалият зад бара старец сякаш плува в разтвор от формалдехид. Преди години жената сигурно би направила нещо, за да помогне на кучето. Сега обаче тя открива, че не може да прояви загриженост. Чувството е твърде старо, заровено е твърде надълбоко, а и кучето така или иначе ще умре.
Не зная откога стоим и чакаме в тъмния вход, сгушени в нейното скъпо палто. Тя преполовява пакета „Ким“, но пуши бързо, а и не носи часовник. Струва ми се, че сме тук от векове, че от раждането си не съм виждал нищо друго освен тази пустош и няма да видя чак до смъртта си. Сякаш времето е спряло и нищо не е в състояние да го накара да тръгне отново.
Най-накрая от фона на далечния постоянен шум се откроява шум от автомобил и нахлува в този малък свят. Тя поглежда и съзира опипващите светлини на фарове нагоре по улицата, чува скърцането на гуми по черната настилка и равномерната работа на двигателя. Докато гледаме приближаващата кола, сърцето й започва да бие малко по-бавно, умът й става хладен и напрегнат. Това, което чувства тази вечер, дори не е омраза, или просто вече не е омраза. Когато ракът на мъката стане по-голям от тялото, в което се е заселил, човек непрекъснато чува един-единствен глас — този на тумора. Тя вече престана да се бори с него и не иска нищо друго освен спокойствие.
Колата спира на трийсетина метра нагоре по улицата, на адреса, който тя търсела в продължение на два месеца и накрая платила на един хакер, за да го намери. Двигателят угасва и тя за първи път мярва лицето на мъжа през мръсното предно стъкло. Фигурата е в сянка, човекът е зает със собствения си свят — изключването на разни неща и откопчаването на обезопасителния колан. Когато го виждаме, не изпитваме някакви възвишени чувства или възторг. Само ни кара да се чувстваме изморени и стари.
Цяла вечност минава, докато той излезе от колата, но преди това се навежда да вземе пакет цигари от арматурното табло. Не съм сигурен, че прави точно това, но тя смята така. Изглежда, за нея е важно, а да предам чувствата й към този човек е твърде сложно. Спокойна е, умът й се върти в малък затворен кръг, толкова малък, че не можеш дори да го забележиш, но сега сърцето й бие малко по-бързо и когато той отваря вратата и слиза от колата, ние тръгваме към него.
