Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
Когато се освободих от плетеницата крайници на пода и се изправих с бръмчаща глава, чух сподавен писък и се опитах да разбера какво, по дяволите, става. Тогава видях, че фризерът-ракла влиза тичешком през вратата, следван от пералната машина. Хладилникът вече се беше качил върху първия глупак, който се извиваше под него като уловен в капан бръмбар и викаше, та се късаше. Видях как микровълновата печка се стрелна покрай ъгъла на канапето и виковете замлъкнаха. Нали знаете, че микровълновите печки имат остри ръбове.
Стратън грабна пистолета от Моника и го насочи право към Дек, който в този момент беше зает да млати неговия кретен, но аз ритнах Стратън в гърба и куршумът мина далеч встрани. Междувременно край мен прелетя друг изстрел и като се обърнах, видях, че тоя, дето държеше пистолета до ухото ми, стреляше безразборно по посока на процесора за храна, който се носеше право към него. Процесорът получи куршум в командното табло и залитна, но дотогава пералната машина светкавично се бе озовала зад него. Човекът отстъпваше към ъгъла на стаята и стреляше, но куршумите отскачаха от метала и рикошираха из стаята.
Дек се опитваше да хване Моника. Тя риташе и дращеше като диво животно. Хладилникът, чиято окървавена врата бързо се отваряше и затваряше, напредна към Стратън, а от другата страна се опитваше да го захапе фризерът-ракла. Третият от отбора се бе окопитил бързо и методично стреляше в задния панел на хладилника, опитвайки се да уцели мозъка му. Звукът на натрошени стъкла зад мен ми подсказа, че пералната машина може би току-що също бе загинала.
И изведнъж бях осенен от една идея!
— Сега — казах запъхтяно на будилника, който още седеше в джоба на ризата ми, — е точно времето, когато трябва да ме събудиш!
Сигналът се включи незабавно, пронизваща сирена, която почти ме повали на колене. Но никой не забеляза това, тъй като никой не можеше да чуе звука. Дори и аз не можех, макар да усещах как резонира във всичките ми кости на врата и как, възпроизвеждайки звук със същата дължина на вълната, усилва до краен предел постоянно излъчвания от гръбначния ми стълб сигнал.
Стратън и неговата шайка все още стреляха по електроуредите, а Дек и Моника се биеха на пода. Стори ми се, че Моника май печели, но това е нещо, което никога не съм споменавал пред Дек. Сякаш гледах някакво интересно предаване по телевизията с изключен звук. Не можех да чуя нищо!
Сигналът ставаше все по-силен и по-силен и цялото ми тяло започна да пулсира. Стратън произведе още един изстрел и тогава като че ли започна да осъзнава, че се случва нещо необичайно. Той бавно отмести поглед от хладилника и видя нещо, което никой друг не можеше да види.
Въздухът в ъглите на стаята потрепери.
Шайката спря да стреля, мускулите им се вцепениха. Дек погледна лицето ми, но какво е прочел там — не зная.
Моника продължаваше да се бори, без да усеща нищо.
Въздухът потрепери отново, след това се изви, като стопено стъкло под силен напор. Мебелировката и таванът се разкривиха и размиха като килим, който се разпада на пушещи и горящи влакна. Таванът се изду навън, като че ли засмукан от небето. После сякаш огромен облак си проби път към земята, заизвира през междуатомните пространства и ни погълна с тътен от далечна буря. Лицата избледняха от светлина, която идваше отникъде, и се виждаха само втренчени очи. В последната секунда един от шайката на Стратън се опита да избяга, но бе мигновено превърнат в пара. Главата на другия експлодира в светлина, като остана само тялото, което се катурна и изчезна. Краката ми все още бяха на земята, но всичко друго вече се намираше в друго състояние — някъде между световете. Никъде не ни водеха.
То идваше при нас — като дъжд от безоблачно небе.
Там, където някога се намираше външната стена, бавно се появи видение, което придобиваше своите очертания от влагата й облака, от шума и нищото. Появи се редица от шест мъже в сиво, възправени неумолимо — като планина. Пред тях имаше още един човек с тъмен костюм, но този път лицето му бе различно. Лице, измамило вековете, лице, което бе отвъд времето, и все пак бе белязано от него.
Седем духа от невидимото бяха дошли на Земята и аз не знаех какво всъщност чувствам — ужас или радост.
Възцари се тишина, която продължи цяла вечност.
Стратън стоеше неподвижен и гледаше мъжете. Изведнъж вдигна рязко ръката си към мен и дръпна спусъка.
Нищо не се случи.
Опита пак — само още едно сухо щракане.