Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
Чух, че Лали отивала в университета на Хартфорд, където щяла да учи счетоводство.
Но все пак остана още един човек, когото трябваше да видя.
Знаех, че можеше и да не го правя.
Но не можах да не го направя.
Бях любопитна. Или може би просто държах сама да се уверя, че наистина всичко свърши. Нуждаех се от доказателство, че той изобщо не ме обича и никога не ме е обичал.
В събота вечерта към седем минах покрай къщата му. Не очаквах да го заваря у дома. Бях си наумила, че ще му оставя бележка, в която му казвам, че заминавам за Ню Йорк и че му пожелавам приятно лято. Не знам как, но си навих, че точно това е правилният начин, по който трябва да постъпя — учтивият начин, който някак си ще ме направи по-мъдър човек.
Обаче колата му беше пред къщата.
Казах си, че дори няма да чукам. Ще оставя бележката на предното стъкло на колата.
Обаче после отвътре чух музика. И забелязах, че страничната врата е открехната. И внезапно осъзнах, че просто трябва да го видя.
Почуках.
— Да? — долетя леко раздразнения му глас от дълбините на всекидневната.
Почуках отново.
— Кой е? — попита той, този път по-гневно.
— Себастиан? — извиках.
А после той беше пред мен, гледаше ме през открехнатата врата. Бих искала да кажа, че той вече не ме вълнува, че като го видях, се разочаровах. Обаче това не беше вярно. И сега сърцето ми се сви така, както през онзи първи ден, когато го зърнах в групата ни по математика.
Изглеждаше изненадан да ме види.
— Какво има?
— Просто дойдох да ти кажа довиждане.
— О! — Разтвори широко вратата и излезе навън. — Къде отиваш?
— В Ню Йорк. Приеха ме в онзи семинар по творческо писане — изрекох светкавично. — Написах ти и бележка. Мислех да ти я оставя на колата, но… — Извадих сгънатото листче и му го подадох.
Той го прегледа набързо, подсмихна се и каза:
— Е, в такъв случай — късмет!
Смачка бележката и ми я върна.
— А ти какво ще правиш? Имам предвид през лятото — изтърсих внезапно, изведнъж обзета от неистовото желание да го позадържа още малко, поне още за миг.
— Отивам във Франция. — Усмихна се и подхвърли: — Искаш ли да дойдеш с мен?
Имам си следната теория: ако простиш на някого, той вече не е в състояние да те нарани.
Влакът трака и се клати. Минаваме покрай пусти сгради, надраскани с графити, билбордове, рекламиращи пасти за зъби и кремове против хемороиди, и едно усмихнато момиче в костюм на русалка, което сочи към думите: „ОБАДИ СЕ!“, с главни букви. А след това картината изчезва и влизаме в тунел.
— Ню Йорк! — провиква се кондукторът. — „Пен Стейшън“!
Затварям дневника си и го връщам в куфара. Светлинките във вагона присветват и угасват, присветват и угасват и накрая окончателно угасват.
И като новородено дете аз навлизам в бъдещето си в тъмнина.
Ескалатор, който продължава безкрайно. А после огромно пространство с плочки като в баня и остър мирис на урина и сладникава пот. Гара „Пен Стейнгън“. Навсякъде тълпи.
Спирам и оправям шапката си. Това е една от старите шапки на баба ми с дълго зелено перо и малка воалетка. По някаква неизвестна причина реших, че е подходяща за случая. Просто исках да пристигна в Ню Йорк с шапка.
Това беше част от фантазията ми.
— Гледай къде вървиш!
— Махай се от пътя ми!
— Знаеш ли къде отиваш? — Това, последното, от жена на средна възраст с черен костюм и още по-черно изражение на лицето.
— Изхода? Такситата? — питам.
— Натам — сочи ми тя още един ескалатор, който се издига като че ли към нищото.
Качвам се, като придържам куфара зад себе си. Зад мен се нарежда мъж с поклащаща се походка, с панталони на райета, идиотска шапка и очи, скрити зад тъмнозелени стъкла в позлатени рамки.
— Хей, момиченце, да не си се изгубила?