Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
Най-сетне той сяда и наистина започва да го чете.
— Не съм много сигурен — казва накрая. — Ню Йорк през лятото? Може да се окаже доста опасно.
— Татко, там живеят милиони. И са си съвсем добре.
— Хмммм — размишлява той. — Джордж знае ли за това?
— За това, че са ме приели ли? Все още не. Но иначе именно той ме окуражи да им изпратя историите си. Той е изцяло с мен по този въпрос.
— Ами…
— Татко, моля те!
— Щом Джордж ще бъде там…
И защо Джордж трябва да има нещо общо с това? На кого му пука какво мисли Джордж? Тук става въпрос за мен и моето бъдеще, а не за Джордж.
— Той ще бъде там цяло лято — изричам на глас. — Ще кара стаж в „Ню Йорк таймс“.
— Така ли? — Баща ми определено е впечатлен.
— Така че ходенето в Ню Йорк през лятото е съвсем типична стъпка за възпитаниците на „Браун“!
Баща ми сваля очилата си и пощипва носа си.
— Доста път е дотам…
— Два часа.
— Това е съвсем друг свят. Не ми се ще да мисля, че вече те губя!
— Татко, и без това ще ме изгубиш — рано или късно. Защо да не го направим по-рано, а? Така ще имаш повече време да свикнеш с идеята.
Баща ми се разсмива.
Да, вътре съм!
— Е, два месеца в Ню Йорк няма да ти навредят — отбелязва той, очевидно опитвайки се да убеди сам себе си. — А първата година в „Браун“ е доста напрегната. Освен това съм наясно колко трудна беше и тази учебна година за теб. — Потрива нос, опитвайки се да отложи неизбежното. — Дъщерите ми… Те са всичко за мен.
И както винаги след подобни думи, се разплаква.
— Изненадваш ме — отбелязва Дона Ладона няколко дена по-късно. — Много по-издръжлива си, отколкото те мислех!
— Хъм. — Замижавам и поглеждам през окуляра. — Обърни глава надясно. И се постарай да не изглеждаш толкова щастлива. От теб се очаква да изглеждаш съсипана от живота.
— Не искам да изглеждам грозна!
Въздъхвам и вдигам очи.
— Просто се опитвай да не изглеждаш като шибана мажоретка, става ли?
— Окей — съгласява се неохотно тя. Свива коляно към брадичката си и ме поглежда тъжно изпод обилно наклепаните си със спирала мигли.
— Страхотно! — Щраквам. Това ми напомня за „Голямата тайна“ на Дона Ладона. Тя мрази миглите си. Без спирала те са бледи стърчащи бодли, като мигли на куче. И точно в това се състои най-големият страх на Дона — че някой ден някой мъж ще я види без спирала и ще избяга с писъци от стаята.
Тъжна работа. Правя още няколко снимки, после изкрещявам:
— Стана!
Оставям фотоапарата, а Дона сваля крака от парапета на верандата.
— А кога ще направим онези в стил „Мерилин Монро“? — пита, докато влизаме в къщата.
— Може да направим Мерилин още днес следобед. Обаче това означава, че утре ще трябва да направим пънка!
Тя вече се изкачва по стълбите, но се надвесва над перилата и се провиква:
— Мразя пънк! Грозен е!
— Ще те направим като хермафродит! — отговарям аз, като се старая да й представя нещата в максимално приятна светлина. — Като Дейвид Бауи. Можем цялата да те боядисаме в червено!
— Ти си луда! — Тя тръсва глава и изчезва с гръм и трясък на горния етаж, за да се преоблече, но иначе не е сърдита. Поне толкова научих за нея. Просто обича да съска, но не хапе. Това си е нейният начин да си доказва, че е жива.
Бутвам една отворена кутия със зърнена закуска и се мятам на мраморния барплот, за да я изчакам. Къщата на Дона е истинска какофония от материали — мрамор, злато, тежки копринени завеси, — които някак си не си хармонират и създават впечатлението, че си влязъл в безвкусна панаирджийска къща. Но през последните няколко дена започнах да свиквам с нея.
Очевидно можеш да свикнеш с всичко, стига достатъчно дълго да бъдеш с него.
Можеш да свикнеш дори с мисълта, че бившата ти най-добра приятелка продължава да ходи с бившето ти гадже и че даже ще ходят заедно на абитуриентския бал. Но това не означава, че си длъжна да разговаряш с тях. Нито означава, че си длъжна да разговаряш за тях. Не и след като си живяла с този факт цели четири месеца.
Просто това е едно от онези неща, които е трябвало да преживееш.
Вдигам фотоапарата от плота до мен и оглеждам лещите. Лекичко издухвам една прашинка от тях и поставям капачето.