Границата

паркира автобуса. Загаси двигателя, като забеляза, че с допълнителната тежест на

скотобойника и катеренето по стръмнините харчеха по около галон на шест мили.

- Я запалете някоя лампа - обърна се назад. - Няма нужда да изтощаваме

акумулатора.

Дейв стана, отиде до задната част на автобуса, където в кашон стояха няколко

маслени лампи, и използва бикчето си да запали две. Донесе ги отпред и ги намести

така, че да озаряват по-голямата част от купето, а Хана изключи вътрешното

осветление. Дъждът трополеше по покрива - звук, който допълнително опъваше

нервите. Дейв се върна на седалката си и изпъна крака на пътеката.

- Според мен остават някъде около седемдесет мили до отклонението за шосе 191

- каза той. Ставаше дума за пътя в Юта, който щеше да ги заведе на юг към Уайт

Меншън. От Междущатска 70 разстоянието до крайната им цел беше около сто

мили. - Ти как смяташ?

- Горе- долу толкова - Хана се изправи и се протегна хубаво. - Съвсем скоро

трябва да заредим отново.

- Добре - Дейв не хранеше илюзии, че могат да стигнат до Уайт Меншън с един

резервоар от петдесет галона. - Сега сме на около четвърт резервоар, така ли?

- Малко по-малко.

- Хубаво... - той погледна през най- близкия прозорец и видя само окъпан от

дъжда мрак. На едно място бяха уязвими за всичко, което може да се скита през

нощта, но в този порой нямаше как да се мръднат. Обърна се към Оливия: - Добре ли

си?

- И по-добре съм била. Но... да, добре съм.

- Джей Ди? Ти как се чувстваш?

Джон Дъглас знаеше, че Дейв се кани да му зададе този въпрос и истината беше,

че въобще не се чувстваше добре. Костите го боляха. Ставите му направо горяха.

Беше се започнало рано заранта с остри като пронизване с нож болки тук- там и се

влошаваше цял ден. Опита се да го припише на възрастта си и на умората... но се

страхуваше, че проблемът е по-сериозен. В десния крак го пробождаше болка, много

по-силна, отколкото от изкълчения глезен. Каза:

- Май не съм много добре. Ще донесеш ли по-наблизо някоя от лампите?

Дейв го стори. Джей Ди забеляза, че Итън го гледа, и си помисли: „Хлапето знае.

Точно както и аз знам, понеже съм виждал как се развива процесът“. Джей Ди

дръпна крачола на панталона си да провери ранения си глезен.

На изтънелия прасец имаше петно сивота. Беше около осем инча дълго и четири

широко. Стоеше леко изпъкнало като струпей от екзема.

Никой не каза и дума.

Джей Ди се изправи и макар че сърцето му препускаше, с тих и спокоен глас

заяви:

- Ще си сваля ризата. Да огледаме гърдите и гърба ми.

Гърдите му бяха чисти. Но когато се обърна и остави Оливия и Дейв да огледат

отзад, още по това как приятелката му си пое дъх, веднага разбра, че нещо не е наред.

Попита:

- Едно ли е или са много?

Минаха няколко секунди, преди да получи отговор. Накрая Дейв каза:

- Само едно.

- Колко е голямо?