Черният списък

— Само се поздравяваме. Не знам почти нищо за нея.

— Жалко — огорчи се Сергей. — Разбирате ли, днес ми казаха, че около тази Довжук постоянно се въртят някакви тъмни личности. Помислих си, че ще ми подскажете нещо в това отношение.

За съжаление нищо не можех да му подскажа, но разни слухове за безразборните връзки на Люся бяха стигали и до мен, разбира се, чрез Рита, която си умираше да злослови. Но и по служебна линия бях срещал някаква информация. Например преди година задържахме един рекетьор, когато излизаше с Люся от някакъв ресторант. А преди няколко месеца собственикът на затворен от нас бардак заяви обидено, че неговата трева била абсолютно чиста и напълно прилични хора пазарували от него. В списъка на тези „прилични“ хора споменаваше и Люся Довжук. Ако излезеше, че е наркоманка, тези пари — толкова много, цели петдесет хиляди долара — щяха да са добре дошли за нея. Наркоманите убиват и за по-малко.

— А къде е ножът, с който е била убита Олга? — попитах Сергей.

— Изпратихме го за експертиза. Но дръжката е добре избърсана, няма никакви пръстови отпечатъци.

— Още един въпрос. Какъв е достъпът до хотела?

— Няма никакви ограничения. Един портиер, онези момчета от службата за безопасност, обаче каква полза? Практически всеки от участниците във фестивала има по някой познат или роднина, почиващ в града. Разбира се, водят ги на прожекции и коктейли. Водят си и проститутки естествено. Хотелът има един централен вход — откъм площада, и няколко странични — откъм парка. Хората от ресторанта постоянно сноват навътре и навън. Може ли охранителят да запомни кой е влизал и кой е излизал? Гледаш: минава двойка, прегръщат се, в ръцете им чаши, сякаш току-що са излезли от ресторанта да се понатиснат, после ги гледаш — връщат се.

— Следователно убиецът може и да не е бил от клиентите на хотела — уточних аз оклюмано. — Лоша работа, Серьога. Няма да го намерим. Тук ни трябват други сили, моите и твоите не стигат.

Сергей се спря и упорито наклони глава:

— Не съм свикнал да се предавам преждевременно.

— Спортист ли си? — позасмях се аз.

— Защо? Животът в спорта много укрепва вярата в чудото. Ако си слаб писател, повестта ти никога няма да заеме първо място в конкурс за литературни произведения, в случай че в конкурса участват добри писатели, а журито е честно и неподкупно. Ако обаче си слаб спортист, може да стане чудо — и ти ще излезеш пръв в състезанието, защото един твой съперник ще си счупи крак, друг ще бъде дисквалифициран за допинг, трети ще го присвие корема в най-отговорния момент. Може да не поставиш рекорд, но ще излезеш пръв. Спомнете си как Карпов стана световен шампион.

— И такава победа ще те задоволи? — Не можех да скрия разочарованието си.

— Не, разбира се. — Той се усмихна. — Но тук има един друг момент. Нали сте чували за неопознатите и неизползвани резерви на човешкия организъм? Че в момент на смъртна опасност човек може да развие такава физическа мощ, която е невъзможно да си представим? Вдига огромна тежест, бяга с невероятна скорост, прескача много широк ров… И всеки път, когато излезе на стадиона, човек се надява, че ще стане чудо и ще се включи този непознат механизъм, ще освободи дремещите у него резерви. А вие не вярвате ли в, чудеса?