Сбогуване [bg]

— Няма да се върна да го видя, ако това питаш.

— Аз ли? Не, разбира се. Изцяло от теб зависи дали искаш да виждаш този човек.

— Правилно.

— Искам да кажа, той не е никакъв баща. Никога не е направил нищо за теб. Кой знае, може да си има друго семейство. Представи си колко неловко би било да се появиш, докато те всичките са там… — Кабъл замлъква.

— Да, боже, не бях се замисляла за това.

— Искам да се сетя дали съм чувал за някой Фейнголд в гимназия „Фийлдридж“. Възможно е да имаш полубратя и сестри.

— Имаше един Джош, първокурсник, играеше баскетбол.

— Той е Фейнстейн.

— А-ха.

После, за момент настъпва тишина, малка пауза, докато Кабъл изчаква следващия въпрос на Джейни.

— Фейнголд не е ли еврейско име?

— Ако е, това променя ли нещо?

— Не, просто имам предвид… Интересно е все пак. Не съм се замисляла за корените си, знаеш ли? История на рода. Родословно дърво. Боже, боже. — Джейни се губи в догадки.

Кабъл кимва.

— Е, да. Предполагам, никога няма да разбереш.

Джейни замръзва за миг и после поглежда Кабъл.

Засилва се и го фрасва по ръката.

Силно.

— На ти! — казва. — Загубеняк такъв!

Кабъл се смее и разтрива китката си.

— Стига де. Сега пък какво съм направил?

Джейни се ядосва, донякъде на шега. Тръсва глава.

— Накара ме да ми пука.

— Хайде — успокоява я той. — И преди ти пукаше. Никога ли не си се питала кой е баща ти?

Джейни се връща към повтарящия се сън на майка си — онзи с калейдоскопа, в който Доротея и хипито се държат за ръце и летят. Неведнъж се бе питала кой е баща й. А сега се пита дали Хенри е онзи от съня.

— Сигурно е някой костюмар с две цяло и две деца, и куче, и къща до Мичиганския университет.

Джейни си дава сметка за мизерната дупка, която представлява домът й. За мизерния живот, в който й се налага да бъде майка на два пъти по-възрастна от нея пияница. Знае, че без социалната помощ на Доротея и личния й незначителен доход в допълнение те са на крачка от съдбата на бездомниците. Но Джейни не иска да мисли за това сега.

Поема дълбоко дъх и бавно го изпуска.

— Добре. Ще взема душ и после ще отида в болницата. Предполагам, ще дойдеш с мен, а?

Кабъл се усмихва.

— Много ясно. Нали съм ти шофьор, забрави ли?