Сбогуване [bg]

— А можете ли да ми кажете в какво състояние е?

— Не е в съзнание, мила. Доктор Минг ще трябва да ти обясни подробностите. — Мигел поглежда Джейни съчувствено. С поглед, който казва: „Нещата не са добре.“

— Благодаря — промърморва Джейни. Тръгва надолу по коридора, Кабъл я следва плътно. И когато отваря вратата…

Непоносим шум. Прилича на пищящия звук на недобре настроено радио, увеличено докрай. Джейни се свлича на колене и притиска ушите си с ръце, макар да знае, че това няма да помогне. Ярки цветове я връхлитат; гигантски квадрати лилаво и червено, плисва я жълта вълна, толкова непоносимо жълта, че почти изгаря очите й. Опитва се да каже нещо, но не може.

Няма на кого. Заобиколена е само от нечовешко пищене и ослепителни цветове. Болезнено, лишено от чувства и емоции подлудяващо бучене. Джейни никога не е чувала подобно нещо в живота си.

С огромно усилие се концентрира и прави всичко, на което е способна, за да се изтръгне. Точно когато вече усеща как се измъква, сцената сякаш примигва и се променя. За части от секундата вижда жена, права, в огромна тъмна стая, и мъж, седнал на стол в ъгъла, които мигом се изпаряват, щом Джейни успява да затвори вратата към този кошмар.

Джейни укротява дишането си и когато отново е в състояние да вижда и да усеща крайниците си, разбира, че стои на четири крака пред вратата на стаята. Кабъл е до нея и шепти нещо, но тя не го чува. Взира се втренчено в плочките на пода, обхваната от подозрението, че този кошмар и този хаос е възможно да имат нещо общо с ада.

— Добре съм — казва на Кабъл, докато бавно се вдига на крака и изтупва невидимите прашинки, полепнали от пода върху голите й колене.

Изправя се. Обръща се.

Поглежда към източника на кошмара и чак тогава го вижда.

Мъжът, който е неин родител. Чието ДНК носи тя.

Джейни вдишва шумно. Ръката й бавно се насочва към устните и тя отстъпва назад. Очите й се разширяват от ужас.

— О, боже мой — прошепва. — Какво, по дяволите, е това?