Сбогуване [bg]

— Хм. Изглежда, са открили лека мозъчна активност на редки интервали.

— Лека? Това добре ли е? — Кабъл звучи загрижено.

— Не мисля — казва Джейни. Връща картона обратно.

— Може ли да ни чуе? — шепне Кабъл.

Джейни замлъква. И също започва да шепти:

— Възможно е. В старчески дом „Хедър“ нарочно се обръщахме на висок глас към пациентите в кома, сякаш можеха да ни чуят. Препоръчвахме и на семействата им да го правят. За всеки случай.

Кабъл преглъща шумно и поглежда Джейни, езикът му внезапно се е парализирал. Побутва я и кима към леглото.

Джейни се намръщва.

— Не ме пришпорвай — прошепва.

Поглежда към мъжа. Приближава се. Силен трепет преминава през нея и тя спира само на крачка от голямата кафява мечка, която представлява нейният баща. „Ами ако само се преструва и изведнъж скочи отгоре ми?“ Джейни пак се разтреперва.

Вдишва дълбоко и за момент се превръща в Джейни Ханаган, агент под прикритие. Оглежда малко по-отблизо нещастната физиономия на Хенри. Под цялата тази дълга черна четина лицето му е грубо. С белези от шарка. Джейни се чуди дали на него дължи случайните си пъпки. Косата му на места е по-гъста, на други по-рехава — сякаш цели кичури са били изтръгнати от скалпа. Тук-таме се вижда дори кожа. Покрита с червени драскотини.

Разглежда ръцете му. Ноктите са чисти, но изгризани до кръв. Личат засъхнали корички. Стърчащите от болничната нощница косми по гърдите му също са с неравномерна гъстота, но определено са по-сиви от тези на главата. Цветът на кожата му е сивкаво-бял, сякаш никога не е виждал слънце, но затова пък ръцете му са с лек фермерски тен.

— Какво, за бога, може да ти се е случило? — прошепва тя, повече на себе си, отколкото на него.

Той не помръдва. И все пак, агонията, изписана на лицето му, е, меко казано, тревожна. Чуди се дали онзи шум продължава да бучи в главата му.

— Трябва да е доста болезнено — промърморва.

После рязко се обръща към Кабъл.

— Много е странно — произнася само с устни. Посочва вратата. Кабъл кимва и излизат. Затварят вратата. — Прекалено странно — казва отново тя, този път на глас. Това е повече, отколкото може да понесе. — Да тръгваме. Просто да… потренираме или да се помотаем, или да обядваме, или каквото и да е. Трябва да се разсея, да освободя ума си от този човек.