Белязана [bg]

— Защото ти е студено ли?

— Моля? — запита непознатият.

— Наметалото. Защото ти е студено ли? — отново запита Миранда.

— Не точно. Не ми приличаш на местна. Откъде си?

— Не мога да посоча място, което да назова за свой дом. Наистина не мога да си спомня кога за последно съм се задържала някъде за повече от седмица.

— Наистина? Тогава имаме нещо общо — доволно каза непознатият. — Самият аз също прекарвам по-голямата част от времето си на път. В моя случай това се дължи на професията ми. И с теб ли е така?

— Де да беше. Скитническият ми живот е избор.

— Хм! — замисли се той. — Избрала си живот, който мразиш. Ще трябва да бъдеш по-конкретна.

— Нека кажем, че хората, които срещам, не са особено благоразположени към тези като мен — рече Миранда и тутакси се притесни, че е казала прекалено много.

— Охо? Още една сходна черта.

— Така ли? Това ли… Това ли е причината да криеш лицето си?

— Уви, разкрит бях — той весело вдигна ръце в престорено отчаяние.

Въображението на Миранда се вкопчи в този факт и построи цял ред нови вероятности. Какво в лицето му го правеше прокуденик? Може би бе жертва на някаква отвратителна зараза. Или, по-лошо, може би беше търсен престъпник. Имаше множество главорези, които щяха отново да се озоват в тъмницата в мига, в който лицата им бидеха зърнати. В момента се чувстваше дори по-притеснена. Що за човек бе пуснала в стаята си? Дали пък добротата не бе целяла само да я подведе?

— Що за човек си? — притеснението й не можеше да бъде скрито. — Трябва да зная.

— Е, Миранда, трябва да бъдем справедливи. Свали качулката си и аз ще сторя същото. Какво криеш?

— Много добре — девойката въздъхна. Явно и тази нощ щеше да бъде прекарана на открито. — Аз съм… какъв е изразът… съчувственик.

Наведе глава, очаквайки слова на презрение. Не се наложи да чака дълго.

— Съчувственик? — изрече Лео с насечен шепот. — Хайде сега.

Само това ли!?

— Какво? — тя повдигна глава.

— Ти си съчувственик. Трудно е да се отнесем към една категория. Съчувствието е нищо! — гневно изрече качулатият.

— Искаш да кажеш, че това не те интересува? — каза Миранда, а върху лицето й се появи загатване за усмивка.

— Достатъчно проблеми си имам. Какво ме е грижа коя страна поддържаш? Не е справедливо да ти покажа лицето си след подобна незначителна изповед — оплака се той.

Ликът на Миранда бе осветен от широка усмивка, част от радостта й избяга под формата на смях.

— Лео, ти си прекалено добър, за да си реален. Щедър, джентълмен, проявяващ разбиране.

— Нека видим дали и след миг ще си мислиш същото за мен — рече Лео, повдигайки ръце към качулката.

— Лео, след всичко казано и направено тази вечер, не мога да си представя нещо, което би могло да попречи на приятелството ни.