Белязана [bg]

И до днес продължавам да се чудя какво ме накара да се върна в света, който ме бе прогонил. Предполагам човекът в мен е в еднакво съотношение с лисицата, защото един ден влязох в малко градче. Как му беше името…? Беро. Изглеждах, както би очаквала да изглежда някой след години, прекарани в гората. Бях облечен в оскъдни, дрипави и много мръсни парцали. Косата ми беше ей толкова дълга — докосна рамото си с ръка — сплъстена и разчорлена. Впрочем още не съм я подстригвал, така че днес сред косите стоят същите кичури, които носех тогава.

Във всеки случай, завръщането ми сред цивилизацията не бе посрещнато топло. Спечелих си най-жестокото пребиване досега и бях хвърлен в барака, за да могат местните да предадат жива плячка. В онези дни за жив малтроп даваха сто и петдесет сребърни, а за мъртъв — седемдесет и пет. За щастие онези не получиха нито една от двете награди, тъй като съумях да избягам.

Ако имах читава глава на раменете, щях да си взема поука и да се завърна в гората, където някой ловец или горянин щеше да ме убие в типично приказен маниер. Тогава поне паметта ми щеше да бъде увековечена в приказките и щях да бъда използван да плаша децата. Наместо това позволих на отмъстителните инстинкти на младостта да мотивират действията ми. Реших, че щом човеците не искат да бъда сред тях, то точно там ми е мястото. Не след дълго открих, че зимно време мога да се омотая достатъчно, за да оставам незабелязан. Следващата логична стъпка бе да ида в място, където подобно облекло бе носено през всички сезони. Така се оказах поданик на Безименната империя.

— Не че имам нещо против, но ние предпочитаме да го наричаме Северното съглашение — рече тя, осъзнавайки колко злокобно звучи алтернативата.

— Зная — отвърна Лео с лукава усмивка. — Исках да видя как ще реагираш. Освен това сега е мой ред да задам въпрос.

— Давай.

— След като пътуваш толкова често, как изкарваш достатъчно пари, за да оцелееш?

— Парите, с които възнамерявах да си купя вечеря, бяха в кесия, която открих в тялото на мъртвец насред полето, северно оттук — спокойно изрече тя. Тъй като и втората чаша от силното вино бе празна, дори не й хрумна колко странно и ужасно може да е прозвучало това.

— Разбирам… значи обикаляш пустошта в търсене на покойни аристократи или имаш по-практични методи? — запита Лео, повдигайки вежда.

— О, правя каквото мога. Помагам на полето, чистя къщи, такива неща. Каквото и да е, за когото и да е, стига да може да плати. Ако необичайната работа в някое място изчезне, продължавам другаде. Още една причина да не се застоявам. Ами ти? Ти с какво се занимаваш?