Белязана [bg]

— Не си отивай! — избуха тя.

Лео спря.

— Моля те! — кашлица. — Седни! Не трябваше да реагирам толкова ужасно. Бях стресната.

— Наистина ли не искаш да си вървя? — запита той, обръщайки се към нея.

— Настоявам да останеш. Нищо не се е променило. Все още съм ти длъжница за всичко сторено, и все още се отнасяш към мен с повече доброта от всички срещани досега.

Лео се върна на мястото си.

— Би ли предпочела да остана с вдигната качулка?

— Искам да ти е удобно — отвърна Миранда.

Лео развърза плаща си и го хвърли на леглото. Сега Миранда получи възможност да огледа цялата му снага. Бе строен, почти мършав, но в добра форма. Дрехите му бяха простовати, сиви и доста поизносени. Смъкна кожените ръкавици, за да разкрие друг чифт — онзи от собствената му черна козина.

— Ти… ти си… м-ма…

— Малтроп? Да. Полулисица, получовек.

— Не бях сигурна дали би било удачно да те нарека м-малтроп — рече девойката, като думата премина през гърлото й с известно усилие.

— Мм, разбирам. Не е особено подходяща дума за смесена компания. По-подходяща е за края на спор.

Беше прав, разбира се. Думата бе натоварена с изключително негативни асоциации. Изричането й от дете бе сигурен начин да му докара сериозно мъмрене. Малтропите бяха разбойниците, убийците и нехранимайковците от ужасяващите истории, разказвани на децата, за да ги подтикват към послушание. Наполовина човек и наполовина някакъв звяр, те бяха същински чудовища. Добрината и деликатността на Лео не можеха да бъдат по-далеч от всичко онова, на което я бяха учили да очаква от тези съзнания.

— Смятах, че вече не са останали м… такива като теб.

— Не си далеч от истината. Имам повече пръсти на ръцете си, отколкото спомени за себеподобни. Със сигурност не сме най-популярната раса — рече той, а поведението му бе някак весело, в контраст с описваните самота и изолация.

— Как така си оцелял в свят, толкова враждебен към вида ти? — попита Миранда.

— До голяма степен това се дължи на малкото чудо, което хвърлих на леглото. Отне ми всички налични монети и над година бродене да открия магьосник, склонен да ми го направи. С този плащ никой не може да види лицето ми.

— Но как… — поде тя.

— Е, сега. По това време вече би трябвало да си наясно с политиката ми. Парите си имат ценност, но информацията е най-скъпото съкровище. Трябва да даваш, за да получаваш.

Миранда отпи от виното. Бе погълнала доста за сравнително кратко време. Преценката й бе повлияна. Ако разсъдъкът й бе бистър, вероятно не би изрекла следващите си думи.